Идеята за родното в септемврийската поезия и нейният литературнокритически контекст

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу: