Съвременното френско сравнително литературознание - проблеми и тенденции за развитие (По материали на сп. Revue de Littérature Comparée)

Добре известното френско списание R. L. С. и в последно време продължи традицията да публикува ценни от общотеоретическо и практическо гледище статии, свързани със сравнителното литературознание. През 1980 г. в него намериха място най-вече изследвания, свързани няколко литературни направления или трудове, скрепени от обща обединителна тема, както и статии, търсещи общите допирни точки между двама или трима автори. В четвърта книжка на същата година от различни аспекти е разгледан сложният проблем: „Литература и нация през ХХ в.". Подобна задача съвсем не е лека, още повече, че докато XIX в. е познат на историците на литературата като „ера на нациите", то по всичко изглежда, че ХХ в. никога не ще заслужи подобно определение. На фона на идеологическите вихри и сблъсъка на идеи, които продължават да разтърсват съвременното човечество, е направен опит да се осмисли ролята, която играе лите ратурата в обществения живот. И дали изобщо е оправдано да се говори за литература в единстве но число в тази тъй разпокъсана планета? С особена острота присъствуват проблемите за границите и спецификата на националния дух и литературата. В тази връзка са потърсени проблемите, които възникват в многоезичните страни като Швейцария (Манфред Гстайгер) или Канада (Ева Кушнер). Но един толкова обширен проблем като този за нация и литература не може да бъде изчерпан в рамките на няколко проучвания. Целта по-скоро е била да се сондират чрез различни методи, гледни точки и идеологически позиции дълбочината и обхватът на едно поле за изследване. Тематично отделена е статията на Ж. Боди, озаглавена „Националният театър в теорията и като действителност". Това е ценно изследване върху най-типичните явления, характеризира щи развитието на театъра в Англия, Ирландия и Франция в началото на ХХ в. Вниманието на автора е съсредоточено върху процеса на общение между литературния театър" (или артисти чен театър“, или още репертоарен театър") и т. нар. „народен" (национален народен театър"). Според автора това е едно смешение, което в основата си е утопично и съществуващо повече в теорията, отколкото в действителността. Направеният от него извод е, че националните на родни театри понякога, функционирайки като школи по драматическо изкуство, а в други случаи като експериментални лаборатории, служат повече на националната кауза и идеология, отколкото за налагането на истински нов репертоар.