Нашата забрава и непознатият Георги Константинов

Забравата! Едва ли има нещо друго, което така жестоко да накърнява суверенитета на творческата личност. „Човекът на изкуството - бе писал преди години Иван Хаджийски - е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава възможност за най-широка проява на личността и осъществяване на ней ното своеобразие. Затова и артистът най-болезнено чувствува засягането на тази личност, незачитането й, неуважението й. 1 В същност след „засягането“, „незачитането“ и „неуважението" следващата, гибелна за една национална култура крачка е забравата. Но що е забрава? Банално-дързък, този въпрос е същевре менно достатъчно ясен, за да посмути оценъчното самочувствие на мнозина. Премълчаването забрава ли е? Кого и защо забравяме? Този, когото дори и да желаем, не можем да запомним, или онзи, когото не е удобно да си спомняме? посещение в уютния дом на позабравените И Едно по марксистки непринудено национални литературни имена неочаквано може да ни преоткрие простата наглед, ала нравствено трудно постижимата истина, че немалко от днешните литературни представи и понятия, от „новаторските" открития са дело на „забравените". че тях ние повтаряме или без да ги знаем, или ги забравяме именно защото ги повтаряме. От многото наши забрави, най-непочтена е може би тази, на която обричаме малката, но духовно богата територия на литературната критика. Да си припомним онази изповедна тревога, която лъха от дневника на Боян Пенев: „След години ние ще умрем и ще дойде ново поколение. То ще ни надмине в много хубави неща... За да ни оправдае, за да прости грешките, заблужденията, наивностите ни, то ще вземе пред вид неблагоприятните условия, при които сме живели - неблагоприятни във всяко отношение. И снизходително ще каже: „Все пак при най-лоши условия предишното поколение доста е направило." След това ще ни забрави... Нека не забравя то едно: ние страдахме твърде много... Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си?"