С величието на човека и вожда (Образът на Георги Димитров в българската поезия)

Още през 30-те години на нашия век българската прогресивна поезия открива и възвеличава Георги Димитров и неговия подвиг. Тематично това е свързано конкретно историческо събитие, със съдебния процес в Лайпциг през 1933 г. и победата на подсъдимия комунист над хитлеристката клика. Но, от друга страна, интересът към голямата борческа личност се определя и от започналите идейноестетически промени през този период, когато пролетарскореволюционната литература има да разреши главния и водещ проблем за новия герой на епохата, за очертаването на неговата характеристика и водещата му роля в живота и в творчеството. В лицето на изтъкнатия комунистически ръководител поетите почувствуваха яркото и неповторимо присъствие на един борец от нов тип, който налага с мащабното си ce присъствие, с крупния си идеен и духовен ръст. Още по време на процеса през 1933 г. Младен Исаев написва стихотворението „Да го спасим!", в което преобладават призивният тон, мобилизиращият патос. С възхвалата на героичното в образа на героя, с неговия вдъхновяващ пример се открояват двете стихотворения на Крум Кюлявков - „Земно слънце“ (1934) и „Разстрел“ (1935). Докато в първото художествените средства не достигат, за да се очертае с нужното въздействие проблематиката, то значително по-убеди телно е второто - с баладичната си настройка и психологическо проникновение, с по-естественото и органично извеждане на идеята. Поетът е успял да намери онзи силен момент, който да внуши мотива за примера на Димитров, да открои неговото място и значение в делото на борците вътре в страната. Самата картина, която той е избрал, е силна и въздействуваща - скоро двамата заловени комунисти ще бъдат разстреляни и в мига пред смъртта те намират опора любимия вожд