Български преводи от немски език: лирика, проза, драма

Преводът на лирика изисква в много по-висока степен преводаческо умение, даровито перо и вдъхновение, а това значи борба с оригинала до усвояването му и покоряването му на личната творческа стихия, така че преводът да зазвучи едновременно с индивидуалното майсторство на преводача. Изискванията към преводача на лирика са максимални. Дори при вла деене на двата езика много трудно е да се вместят в тясната и ограничена рамка всички елементи на праобраза, без да пострада съдържанието, така че преводът да отговаря на всички изисквания и да стане пълен негов еквивалент. При превода на проза се догонва на първо място художествената дословност, защото дословност без художественост няма стойност, при лириката художествената дословност е само предусловие за по-късната обработка на стихотворението, един вид подстрочник в проза, който тепърва ще трябва да става лирика, а за да стане лирика, преводачът трябва да изживее самия оригинал преди всичко като тонално-емоционално съзву чие, като настроение в определена гама и образно-визуална даденост, като музика в думи и чувства, загатнати със символи и образни сравнения. Никога едно стихотворение не остава само превод, то е дело и на преводача, защото транспонирането от един език в друг, от една гама в друга тоналност на римични и ритмични съзвучия раздвижва цялата творческа динамика на един преводач и неусетно той става и съавтор. Неслучайно най-добрите преводи на лирика са дело на поети и едва ли би могло да бъде другояче, защото само те владеят занаятчийската техника на стихоплетството, а тя им позволява преди всичко техническото овладяване на стихотворната структура, сложната орнаментална игра с рими и вокални и консонантни съзвучия, разместването на отделни части или думи с оглед на по-добрия слухово-музикален или образносмислов ефект. Само истинският поет може да постигне функционално въздействието на едно стихотворение с целия негов склад от музикално-слухови, словесно-емоционални и зрителнообразни елементи. Такива са преводите на Иван Вазов, Пенчо П. Славейков, Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев и др. В общи черти никой от тях не изневерява на оригинала, но всеки един от тях оставя отпечатъка на своя творчески натюрел, своя почерк на лирична изповед, на живописец и музикант, на стихоплетец, на езиков творец, на художествено майсторство. Особено ярко се откроява личността на истинския творец в трансплантацията на образите от чуждата творба, трансплантация, защото образите са изградени в различните езици на различни плоскости и не всякога могат да се предадат дословно със същите средства, а трябва да се присадят към образни представи с психологическо еднакво въздействие. Тук в много по-висока степен играе роля динамизирането на творческото въображение, пораждането на вдъхновение, защото само по пътя на сраждане с настроението и образния склад от представи може да се даде завършен вид на една стихотворна творба, както ще видим при разглеждането на „Нощем“, „Рибарят" и „Царят на вилите“.