„Големият свят на руската литература” от Д. С. Лихачов

Името на крупния съветски учен акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов отдавна е познато на литературно-историческата и културната общественост в България. Едва ли има У нас литературен историк, фолклорист и текстолог, който да не се е докосвал до неговите многобройни изследвания. Но той е известен и сред по-широките научни кръгове - и сред ония наши специалисти-филолози, историци и изкуствоведи, които се занима127 ват с въпросите на историята и теорията на изкуството и културата. Неговите научни интереси, твърде широки по своя диапазон, разкриват един изключително тно богат на идеи, постоянно търсещ изследвач, който успява да долови и изясни задълбочено и аргументирано важни страни на литературния и културния процес през вековете в Русия, а и не само там. Като историк на староруската литература Д. С. Лихачов насочва изследователските си усилия главно към проучване на нейното историческо развитие, към осмисляне на художествената специфика на произведенията й. Научните му търсения в тази насока го отвеждат към проблемите, отнасящи се до развитието и на другите славянски литератури и по-специално на старата българска литература, която той оценява твърде високо. Тъкмо тези интереси на Д. С. Лихачов към историята на старата българска литература го правят близък освен на специалистите филолози-медиевисти и на по-широк кръг български читатели. С основание съставителят и редакторът на неговата книга „Големият свят на руската литература" акад. Петър Динеков включва в нея и раздела „Староруската и старобългарската литература". За отношението на видния съветски учен към културното наследство на нашата страна говорят красноречиво неговите признания в краткия предговор към книгата му: „Българската литература и българският фолк лор ме привлякоха с някаква затаена дъл бока трагичност, наложена им от българската история - трагичност, която е особено близка на русите, преживели също дълго чуждо земно иго. Нека не мисли читателят, че осо беният трагизъм на българската история предизвиква у мене чувство на жалост. Не! Само чувство на дълбоко уважение! Да пренесе през петвековното робство съзнанието си за национално достойнство, да запази природната си доброта, приветливостта към хората и околната природа, своя хумор, острото си чувство за красота - това е найвеликото благо и най-великата заслуга на народа. Това са думи, които може да изрече само един искрен приятел на Бълга рия, влюбен в миналото и настоящето на нейния народ.