Тридесет години българска повест и разказ

Разказът и повестта са ведущ жанр в нашата проза. Като изключим поезията, в тая област са най-големите постижения на националния ни дожествен гений. В разказите на Вазов, Алеко, Елин Пелин, Йовков, Све тослав Минков, Емилиян Станев... можем да търсим отразени същностни, трайни черти на балгарския характер и мироглед, особености на националната ни история и съдба. Ако вземем литературата като самосъзнание на един народ, като осмисляне на неговите история и живот, то поради по-слабата ни романи стична традиция именно в разказа и повестта ще открием онова, което в други литератури с по-голяма история и традиции откриваме обикновено в романа, а именно картина на обществените нрави и отношения, характери и герой на времето, типове, обществени идеали и разочарования, съдбата на младия човек, изгубените илюзии и т. н. Нашето неравномерно, скокообразно историческо развитие е една от причините за по-слабата изява на големите белетристични платна. Изби стреността, яснотата, „изживяването" на дадени обществени отношения форми създават необходимата дистанция и перспектива за раждането на романа. Ускорените темпове на нашето обществено развитие, честотата на социал ните катаклизми и преврати непрекъснато нарушават тая дистанция и пораждат непосредния отклик на поезията и разказа. Като къс от живия живот, със своята сгъстеност, ударност, острота, разказът пръв откликва на дадено обществено явление, фиксира обществената необходимост, разкрива съще ствени елементи на социалното и духовното развитие на нацията. Или, както остроумно се изразява писателят Илия Волен, той е „бързата помощ литературата. на Критическият реализъм като художествено мислене, като критически подход към действителността и буржоазното общество у нас се наложи именно чрез разказа и повестта. В края на 80-те години на миналия век две произ ведения блестящо приключиха един епичен етап от историята на литературата: „Записките“ и „Под игото". След тях настъпва епохата на разказа и повестта. графията, През 80-те години не само прозата, но и поезията, мемоаристиката, исторно- дори публицистиката носят печата на епичните времена. Цялата литература има амбицията и общественото задължение да отрази патоса и води ероизма към на освободителните борби. И тук развитието на разказа и повестта подготовката на голямото художествено платно, към националния увенчаха епос. В определено отношение „Записките“ и „Под игото“ бяха възможни и разявания усилията на едно цяло десетилетие поради самия характер на от на конфликтите, обект - неговата цялостност, монументалност, простота и яснота изживяност и пълна развитост на обществените отношения, 34 кристализираност на обществените форми и т. н. Всичко това от само себе си поражда една стройна и хармонична система на ценности, където всяко нещо е на мястото си. Мисленето на епичния писател е монистично; пред погледа му е една цялостна картина на света.