По страниците на литературни списания от ГДР, Югославия, ГФР, Англия, Франция

Списанието за литературна наука, естетика и теория на културата „Ваймарер байтреге" ни поднася в последната си книжка от 1973 г. една обширна обзорна студия на Кристоф Трилзе „Връщане към мита" с подзаглавие „Размисли върху античния образ в късните буржоазни концепции". Поместената работа е извлечение от един поголям изследователски труд на автора „Античността и митът в драмата и театъра на съвременността“. В увода на статията се сочи една дефиниция на мита, изказана от френския теоретик Ролан Барт, която, ма кар и отнасяща се изключително върху функцията на мита в развитото буржоазно общество, е твърде характерна: „Митът е едно деполитизирано изображение. Според автора много силно, но погрешно е било влиянието на неколцина идеолози, които вместват античния образ в култу рата на къснобуржоазното, дехуманистично настроено общество. Едно неомитологизи ране иска да замести историята и изкуството. Това криеше съдбоносни последици за последното - изкуството щеше да произвежда митове. Новото гледище се проявява първо във философията и във всеобщата история на културата, за да навлезе през 1900 г. и в изкуството с първите си представители: Хофманстал, Жид, Макс Райнхард, развивайки се до наши дни. Авторът си поставя за задача да проследи именно развоя на това явление в областта на философията и лите ратурата, изследвайки го в неговата исто рико-обществена обусловеност. В началото на скицираното от автора развитие на споменатото направление стоят имената Рихард Вагнер, Фридрих Теодор Вишер и Сьорен Киркегард. Фигура, сто яща на прехода, е Вишер. Теорията му за мита трябва да се разглежда във връзка с неговата естетика, чиито три най-съществени елементи са: „естетика на грозното“ - като категория, субективизмът и теорията на вживяното“. Теорията на „вживяното“ озна чава, че художественото произведение е реалната изява на нашите мисли и чув ства, както и че „схващането за идеалното вижда в обекта онова, което не притежва". В крайна сметка, изтъква авторът, тази тео рия на Вишер произтича от мита, който, съ живен, подновен, трябваше да спаси религиозни догми, да забули обществени явления, т. е. да оформи едно съзнание, стоящо уж над реалността. Личност, повлияла силно на буржоаз ната мисъл и съдействувала за неомитоло гизирането в екзистенциална насока, е Сьо рен Киркегард. Представителят на екзи стенциалистката философия, и то с христи янски оттенък, се опитва да навлезе и в об ластта на античното. Той създава една мо дерна" Антигона - „годеница на смъртта". Нейната самовглъбеност, скръб, даже и желание за смърт са „даденост“, съответствуваща на „екзистенциалното трагично чувство". Във втория раздел на изследването си авторът се спира на въздействието на фило софията в областта на мита, по-специално на античния мит. Тук идеологическата роля на тримата големи теоретици на изкуството, културата и философията - Йохан Якоб Бахофен, Якоб Буркхард и Фридрих Ницше - е необозрима. Бахофен, изтъква авторът, е ползувал за своите научни дирения пое тичните произведения на античността, като ни запознава с нея „отвътре", т. е. чрез исто рическата и обусловеност. По-нататък авторът се занимава със забележителната фигура на Якоб Буркхард. В епоха на изостряне на класовите противоречия във висшия стадий на капитализма и на организиране на работническата класа Буркхард пише своята антична история на културата. Той сякаш отразява своето съ времие чрез картината на древна Гърция, средище на борби за власт и интриги, на грубости и убийства, на измама и пороци. Противоречаща изцяло на представата ни за древна Гърция, такава, каквато ни е под несъл Винкелман и класиците, античната история на Буркхард има съществена за слуга за историческото осмисляне на явле нията и за свързване на мита с историята. Неговият идеал за човека е откритият от самия него ренесансов образ, контрастиращ на осакатения човешки образ на епохата му, неносещ и чертите на Ницшевия „свръхчовек“.