По страниците на литературни списания от СССР, ГФР, Полша, Испания, Италия

В осмата книжка на списанието е поместена блестящата студия на С. С. Аверинцев „Греческая „литература" и ближневосточная словесност". Два творческих принципа" - без съмнение едно изключително постижение в областта както на литературната теория, така и на сравнителното литературознание. С необикновена методологическа стабилност в изследването са съпоставени поетиките на гръцката античност и на близкоизточната (главно библейската) „словесност". От характеристиката на старогръцката литература и старогръцкото изкуство като начало и норма за художестве ната култура на новото време авторът извежда спецификата на „не нормалната" библейска художествена традиция. С внушителни литературно-исторически, теоретически ифилософски основания се защищава тезата, че словесното творчество на древните народи от Близкия Изток и литературата на антична Гърция са явления от принципиално различен порядък, несъизмерими помежду си, непод Даващи се на съпоставка чрез понятията „уровен“ или „стадиалност“. Прилагането на едни и същи критерии към тях би означавало, че се разтваря в универсални категории ця лата неимоверност“, цялата уникалност на естетическата инициатива на древна Гърция; същевременно това би означавало, че постиженията на близкоизточните народи се мерят с чужда на техните самобитни постиже ния гръцка мярка. В Гърция става това, което не е станало и принципиално не е можело да стане в близкоизточния свят - литературата за първи път става самозаконна форма на човешката дейност. Външният знак на тази автономизация е възникването на специална теория на литературата, т. е. на поетика, на литературна критика и филология. „Литература, допускаща подобен род рефлексия над своите резултати, е явление от съвършено друг порядък, отколкото литературата, която по самата си същност не допуска това." Но литература, която не е осъ ществила такова самосъзнание и самоопре деление, не е непременно „по-ниска“, „победна" или „примитивна"; по отношение на нея самият термин литература" получава по-друг смисъл. Крайно интересни са и следващите мисли на изследователя - за различния социален статус на литературно творчество. Очертани са типът „мъдрец" и типът „пророк" в древната история на Близкия Изток като носители на книжовното знание. Проследява се раждането на професионалния литератор в Гърция през епохата на елинизма. Понятието за индивидуално авторство енеизвестно на близкоизточните литератури - функционално го замества понятието за личен авторитет. Авторът привлича богата аргументация, за да подчертае значението на едно от най-големите открития на мисълта и въобра жението - откритието на характера от древ ните гърци. Близкоизточните литератури описват душевните свойства като динамична енергия, а не като предметен атрибут". Нататък се изяснява връзката между индиви дуалния характер и индивидуалния стил. Специфично за елинския подход към битието е пластически-обективиращото описа ние", докато за близкоизточната словесност е характерно повествованието". Авторът търси разликата между двата типа художествена изява в различното възприемане на универсума: за гърците светът е законосъобразна и симетрична пространствена структура, а библейският свят е поток на времето. Тъкмо затова близкоизточната поетика е поетика на притчата, а тя изключва пластичността. Със статията „Семиотика и художественное творчество" М. Храпченко (кн. 9) обосновава своя методологическа пози ция по един особено злободневен и спорен проблем на съвременната литературна теория - проблема за възможностите и границите, в които може да бъдат разпространени върху литературата и изкуството принципите на семиотиката, една от интензивно развиващите се в наши дни наука. Авторът подлага на подробно критическо разглеждане някои знакови теории за художественото творчество (в това отношение специално внимание e отделено на концепциите на Ч. Морис, Я. Мукаржовски, Ю. Лотман), за да покаже, че са възможни и други, по-конструктивни според него аспекти на семиотическо изследване. Във връзка с въпроса за мястото и ролята на знаковите процеси в литературата е разгле дано съотношението между т. нар. есте тически знаци“ и забележителните творчески открития в историята на словесното изкуство; при това каноничните начала в епохата на 115 средновековието например не са противопоставени на естетическата ценност на средновековното творчество. Обосновава се мне нието, че знаковостта не е равнозначна на условността в изкуството. Подчертават се съществените различия и някои прилики между синтетичния художествен образ, от една страна, и образа, изпълняващ функци ята на естетически знак, от друга, които авторът възприема като нееднородни естетически категории.