Гео Милев. Революция и естетически възгледи

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.