Срещи и разговори с Николай Хрелков

Това беше една сутрин в първите дни на месец септември закусихме в един от крайбрежните хотели на Монтрьо, където случайно бяхме попаднали през нощта, и след като направихме малка разходка из парка, за да се порадваме на швейцарската природа, ние тръгнахме отново на път. Предстоеше ни дълъг преход до Париж, но същевременно не ни се искаше да пропуснем една щастлива възможност - да посетим знаменития Шильонски замък, който предната вечер бяхме подминали. Нямахме време за губене, затова трябваше бърже да избираме. И, разбира се, избрахме онова, което можеше да се окаже неповторимо. Така вместо към Лозана, както под сказваше благоразумието, завихме в обратна посока и се понесохме към Шильон. И отведнъж потънахме отново в швейцарския пейзаж: отдясно спокойната лазурна шир на Леман, отляво предпланините на швейцарските Алпи, а в дъното на югоизток засне жените конуси на Дан-дю-Миди, леко позлатени от септемврийското слънце. Гледах тази картина, изпълнена с живописно величие, и неусетно зримото започна да отстъпва място на едно вълнение, което нощният сън беше прекъснал. Както при първата среща със заснежените грамади, аз се почувствувах още веднъж в духовната и емоционална атмосфера на един от моите поети, който беше минал някога от тук и беше населил алпийския пейзаж със сенките на своето въображение. Но вместо мрачните призраци от предната вечер, сега, под влияние на утринната бистрота, неволно бях потърсил в него онова, което предрича края на една кошмарна нощ. И го бях намерил в тези два стиха, които неочаквано изплаваха в съзнанието ми: