Към въпроса за обема на понятието „старобългарска поезия”

Изслушаните вече няколко доклада на семинара не само поставиха много съществени въпроси на литературната ни история и засвидетелствуваха професионалната компетентност на своите автори, но същевременно очертаха сложната методологическа ситуация, в която попада съвременното литературознание при опита си да конструира модела на една национална литературна история. Набелязват се проблемите на продължителна - с всички изгледи да бъде и плодотворна - дискусия на различни равнища: от принципите на хронологизация и периодизация на отделни литературни явления и процеси до най-сбщите теоретико-методологически и естетически проблеми на литературния процес. Подготвителните изследвания за написването на многотомна история на българската литература очевидно се насочват не само към проучване на т. нар. „бели полета“, но и към една критика на способността за съж дение върху литературата. Такъв е според мене смисълът на остро поставения въпрос, каква трябва да бъде новата многотомна история на българската литература. Споделям и затова ще цитирам принципната формулировка на Б. Ничев, че в нашия разговор става дума „за литературна история, която се съобразява със съвременното равнище на марксическата наука, и, от друга страна - без всякакво предубеждение да изхожда от своеобразието на самия литературен процес. Това може да бъде само история, при която литературата се разглежда като една отворена, развиваща се система, и то не обикновена система, а система ценностна, т. е. система от естетически стойности, система, при която не само и не главно хронологическият, но и аксеологическият, оце нъчният момент играе роля при класификацията, подбора и степенуването на явленията. Това значи, че отделните литературни явления - писател, творба, литературна група, течение, период и т. н. - би трябвало да се разглеждат в техните взаимоотношения и вътрешна функционалност с оглед законите и изискванията на самата система, с оглед на нейните потребности и вътрешната й логика. "