Пол Валери

Тъй като познанието не знае граници и никоя идея не изчерпва задачата на съзнанието, тя е обречена да загине в неразбираемото явление, което са и предопределили и подготвили най-необичайните ужаси и усещания; те ни рисуват нестабилни светове, несъвместими с пълнотата на живота: светове нечовечни и уродливи, подобно на онези, които скицира геометърът, играейки си със свои те аксиоми, и физикът създава, допускайки други константи, различни от прие тите. Между яснотата на живота и простотата на смъртта: сънищата, болезне ните състояния, екстазът - всички тези почти невъзможни състояния, които ся каш въвеждат приблизителни стойности, ирационални или трансцендентни решения в уравнението на познанието, поставят степени, изменяеми величини и неизразими фази; защото няма имена за онези неща, сред които човек е сам. Както изтънчената музика съдържа свободните ни сънища и заедно с тях върховното внимание, като постига синтез между две моментни вътрешни със тояния, така и колебанията на психическото равновесие ни позволяват да възприемем извъннормени начини на съществование. Ние носим у себе си форми на чувствителност, които не могат да дадат плод, но могат да покълнат. Това са мигове, почерпани от неумолимата критика на трайността; те не устояват на цялостното функциониране на нашето същество; или ние загиваме, или те изчезват. Но те са чудовища, пълни с назидание - тия чудовища на светоусе щането, тия мимолетни състояния - пространства, в които познатите ни последователност, връзка, развитие са изопачени; царства, в които светлината е свързана с болката; силови полета, където нашите страхове и страсти ни осъждат на странни въртения в кръг: материя, изградена от време, буквално бездни от ужас или любов, или спокойствие; пространства, чудновато сраснали сами със себе си, неархимедови области, презрели движението; застинали гледки в проблясъка на мълния; равнини, които пропадат с нашата погнуса, огъват се пред найнезначителните ни намерения... Не може да се каже, че те са действителни, не може да се каже и че не са. Който не ги е прекосил, той не познава цената на естествената светлина и на най-баналната среда; не познава истинската деликатна точка на света, която няма нищо общо с алтернативата да бъдеш или да не бъ деш - това би било твърде просто! Удивителното не е, че нещата съществуват, а че съществуват такива, а не другояче.

Бодлер е на върха на славата. голяма Томчето стойност „ветя от на злото“, което не съдържа и триста страници, има за всеки начетен човек по- много далеч по-известни и по-обширни творби. То е преведено на повечето евро- пейски историята езици; това е факт, върху който ще се спра след малко, защото друг подобен пример липсва в на френската литература. Френските поети обикновено са слабо познати и слабо ценени в чужбина. Отдава се предпочитание на прозата; но поетичната ни мощ получава трудно и оскъдно признание. Порядъкът и своеобразната строгост, които властвуват в нашия език от XVII век насам, постоянното ударение, строгите правила на личения, стихосложението ни, вкусът ни към опростяване и непосредствена яснота на изказа, страхът ни от преуве които биха ни направили смешни, своеобразният изказен свян, склонността ни към абстрактно мислене, са ни довели до сътворяване на поезия, доста различна от тази на другите народи, която в по- вечето стъпен. случаи те не могат да възприемат. Лафонтен изглежда блудкав за чужденците. Расин им е недо Мелодичността му е прекалено тънка, рисунъкът прекалено изчистен, словото му - прекалено изи като скано роден. и изпъстрено с нюанси, за да не остави безразлични всички тези, които не познават нашия език Самият Виктор Юго е познат извън Франция единствено с романите си. Но с Бодлер френската поезия накрая прекрачва националните си граници. Четат го из целия свят: поезията му се налага като олицетворение на модерното светоусещане: тя поражда подражатели и оказва плодотворно влияние върху много умове. Хора като Суинбърн, д'Анунцио, Стефан Георге свидетелствуват по блестящ начин за Бодлеровото влияние навън. Мога следователно да кажа, че има между нашите поети и много по-сложни и много по-нада рени от Бодлер, но нито един не е по-значителен от него. На какво се дължи това негово особено значение? Как една толкова особена, толкова далеч от всичко общопоприето личност като Бодлер, е могла да окаже такова широко влияние? Това огромно посмъртно внимание, тази духовна плодовитост, тази слава, достигнала до най- високата си точка, без съмнение се дължат не само на неговата самостойност като поет, но и на изключителни обстоятелства. Изключително е наистина съчетанието на критичен ум и поетична дарба. Бодлер дължи на това рядко срещано съчетание едно съдбоносно откритие. Той по рождение притежава ше в еднаква степен чувственост и прецизност; у него имаше чувствителност, която го подтикваше към най-изтънчени търсения по отношение на формата; но без съмнение тази дарба не би направила от него повече от един съперник на Готие, или някой отличен сподвижник на парнасистите, ако не бе имал шанса благодарение на своя буден ум да открие в творбите на Едгар По цял един нов интелектуален свят. Демонът на прозорливостта, геният на аналатичността, изобретателят на най-новите и най-привлекател ните съчетания на логиката с въображението, на мистицизма със смятането, психологът на изключителното, литературният инженер, който стигна до дълбините на изкуството, използувайки всички негови възмо ности, ето какво видя той у Едгар По и всичко това го заплени. Толкова оригинални виждания и изключителни обещания го очароваха. От всичко това дарбата му се видоизмени, съдбата му като по чудо претърпя обрат. Ще се върна след малко към последиците от чудесния контакт между тези два ума. Но сега трябва да разгледам още едно значително обстоятелство при формирането на Бодлер. Когато достига зрелостта си, романтизмът е в своя апогей; едно бляскаво поколение владее лите ратурната империя: Ламартин, Юго, Мюсе, Вини са в този момент първомайсторите. Нека се поставим на мястото на младеж, който през 1840 г. достига възраст да пропише. Той е закърмен с тези, които инстинктът постоянно го подтиква да унищожи.