Симеон Султанов

Находчив френски художник енарисувал портрета на Рабле в интересна композиция: зад великия сатирик стоят Омир и Сократ - еди ният олицетворение на поезията, а другият - на мъдростта. Пред разтвореното гениално произведение на Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел се вижда, тълпа" от писатели, които повече или по-малко са изпитвали върху себе си влиянието на неговия ироничен смях. Между тълпата творци са нарисувани такива гениални майстори на перото като Молиер, Свифт, Лесаж, Волтер, Балзак, в чиито сатирични творби, според худож ника, живее неувяхващата традиция на веселия френски монах. Каквито и размери да има влиянието на Рабле върху творчеството на тези писатели, все пак тяхната сатира е толкова своеобразна, толкова, тяхна“, че ние я наричаме „сатирата на Молиер“, „сатирата на Свифт“, „сатирата на Балзак", с което изразяваме нейната особеност. Всеки даровит автор, който размахва в ръката си ювеналов бич, без да е непременно в редицата на тези велики торци, за които стана по-горе рач, има свой характерен сарказъм или, тъй да се каже, колкото сатирици съществуват в литературата, толкова и в да злъчен смях има.

През септември 1920 година Йордан Йовков бил назначен със за повед на министър-председателя Александър Стамболийски за чиновник при българската легация в Букурещ, където прекарал около шест години изаемал различни длъжности: „сътрудник по печата“, „секретар", и накрая, като „награда“ за съвестната му работа, поради „липса" на необ ходимия ценз, трябвало да изпълнява задълженията на... Драгоман". Въпреки служебната си заетост и тежкото си материално положение, в румънската столица той работел с истинско вдъхновение и за радост на българската култура - завършил „Песента на колелетата", написал „Старопланински легенди“ и започнал „Вечери в Антимовския хан". Животът на Йовков в Букурещ, както свидетелствуват неговите писма и спомените на приятелите му, бил тежък и нерадостен. Пълномощни министри по това време са били Тодор Недков, генерал Ив. Фичев, Георги Кьосеиванов и Светослав Поменов, които са се от насяли към писателя пренебрежително и са гледали на него едва ли не като на обикновен чиновник, нещо повече - като на разсилен. По различни поводи писателят е пишел писма на свои приятели в родината, споделял е с тях тежката си участ и ги емодел за малки услуги. Някои от тези писма са публикувани в книги и списания и са известни на българския читател. (Вж. Григор Василев, „Йордан Йовков“, 1940 и „Непубликувани писма на Йордан Йовков" сп. „Литературна мисъл", кн. 5, 1957).