Мая Славова

След големия успех на първите две книги от поредицата „Българи" естествен е инте ресът, с който беше посрещната третата. Замислена и осъществена като логическо продължение на предходните, тя постави важни характерологични проблеми, внесе свой, специфичен дял в изследванията на бъл гарската национална психология. Подобно на първите две части и тук. Ефрем Каранфилов не подбира личностите според историческото им място и значение, а се спира само на някои, останали в паметта му като „дълбоко преживяване“. Изборът не е случаен, защото автор с неговата историческа нагласа създава ярки произведения за онези герои и характери, които са успели да го развълну ват.. Непосредствените впечатления от личното му познанство с някои от героите придават допълнителна стойност на творбите. Но Ефрем Каранфилов не пише мемоари, а се интересува от въпросите на българския национален характер, и то съобразен с конкретната историческа действителност - времето на 30-те години. Всеки автор има любими проблеми, които разработва с интерес и увлечение. Героичната ипатриотичната тема са сред предпочитаните в творчеството на Ефрем Каранфилов. В първите две книги представените личности са предимно революционери и политически дей ци. Техните съдби авторът разглежда на фона на историческата обстановка, изпълнена с революционни борби, с остри социални и класови конфликти. Във всеки образ е тър сено ярко индивидуалното и същевременно - типично българското. Чрез тези личности авторът се стреми да разкрие ритъма в историческото развитие на нашия народ, но във вътрешен план. Такъв е подходът на твореца и в последната книга „Българи". Частите на трилогията се обединяват от стремежа на писателя да открие някои основни черти в националната ни психология чрез изследване на интересни индивидуалности, съчетали в себе си богатството и многообразието на българския характер. С майстора-есеист най-осезателно се сре щаме в първата книга, където основният тон 162 е повишено-патетичен, образите са ярки, монументални, изваяни със замах и въобра жение. Във втората книга все повече се засилва интересът на автора към същността на епохата. Представените личности са обрисувани по-плътно, с по-малко блясък, но с по-задъл бочена мисъл. В книга трета непосредственото. бурно чувство е напълно успокоено, но не и унищожено от аналитичния подход на писа теля. То остава като подводно течение и непрекъснато напомня за специфичния стил на Ефрем Каранфилов. Защото той умее да прочете една творба не само като критик, но и като поет, да види една картина като ценител на истинското изкуство и да предаде впечатленията си образно, увлекателно, с ерудиция и точно чувство за ценността на произведението. Тази способност ясно се откроява в тре тата книга „Българи", където герои са дейци на нашата култура: Владимир Димитров - Майстора, Илия Бешков, Николай Лилиев, Кирил Цонев, Стоян Загорчинов, Иван Хаджийски. Този избор, от една страна, улеснява автора - творецът по-вярно разбира света на творците, някои от които лично познава. Но за разлика от първите две книги тук стои трудната задача да се надникне в тайния свят на творческото съзряване на произведението, да се разкрие обликът не просто на българина, а на българина-творец, запазил моралната си устойчивост и вътрешна чистота в една превратна и буреносна епоха. Този под чертан интерес на Ефрем Каранфилов към високите нравствени добродетели, познат и от други негови книги, стремежът му към дълбините на духовния свят на героите е причина да се съберат външно толкова полюсни творци като Никола Вапцаров и Николай Лилиев, Владимир Димитров Майстора и Илия Бешков. Авторът не само навсякъде търси красотата и героизма, но и воюва за тях. Естествен е интересът му към Левски, Ботев, Бенковски, Яне Сандански, Георги Димитров, животът на които е изплетен от красиви и героични дела. В последната част на трилогията описваните личности са настрана от кипящия поток на революционните събития и едновременно са творци на нашата култура.

Напоследък не само в СССР, но и в редица страни се проявява голямо внимание към проблемите на социалистическия реализъм. Интересуват се както прия тели, така и врагове. И основателно, защото днес това е едно от най-жизнеспособните прогресивни художествени направле ния в световната литература, намиращо се в центъра на ожесточени идейни схватки. Утвърждаването, развитието и теоретич ното осмисляне на социалистическия реа лизъм в руската съветска литература е основна тема в монографията на Ал. Метченко „Съкровено, извоювано". Живият интерес на автора към миналото и съвре менното състояние на световната маркси ческа и прогресивна литературоведска мисъл определя високото теоретично равнище на произведението. Днес изследователите на социалистическия реализъм се стремят да разглеждат проблемите въз основа на богат конкретен материал. Ал. Метченко използува многобройни факти, за да докаже закономерната победа на социалистическия реализъм, да посочи, че самото литературно развитие го налага като най-плодотворен метод за съветската литература. Доказателството си авторът гради, опрян на методологическите принципи, завещани от Ленин, и преди всичко на принципа за строг историзъм, който изисква не ограничаване с резултата, а изследване процеса на развитие на литературното явление в цялата му сложност и противоречивост. Отличителна черта на монографията е полемичният и стил. Ав 167 торът аргументирано и страстно спори със западните „съветолози", изобличава реви зионистите, осъжда онези естети, които се представят за марксисти, но отхвърлят Ленинската политика в областта на литературата и изкуството, пренебрегват социалистическия реализъм и определят водеща роля на декадентско-модернистич ните течения. Като взема под внимание общия литературен процес на епохата, авторът стига до извода, че появата на социалистическия реализъм е подготвена от целия ход на светов ното художествено разви т и е, както и от развитието на социалистическата мисъл" (с. 26). В глава първа Ал. Метченко отбелязва приноса на Маркс и Енгелс за научното обосноваване закономерната победа на реализма; решаващото влияние на Лени новата литературна мисъл за формиране основните принципи на социалистическия реализъм. Авторът не отминава и ролята на Плеханов в подготовката на новото естетическо отношение към действителността, заслугите му като „първовестител на пролетарския етап в руската литература". Всеобхващащият характер на ленинизма дава възможност не само да бъдат уточнени изпитаните принципи, но и да се изработят нови - принципите за народност и партийност. Верен на историческия подход към литературните явления, изсле дователят открива дълбоките традиции, които има проблемът за народност в ру ската литература.