Людмила Стефанова

През последните десет години във Франция в средите на университетските работници литературоведи ясно проличава увлечението по така нареченото „тематично изследване" на творчеството на даден автор. Нещо повече, пропорционално броят на съчиненията, посветени на тематични анализи, етолкова голям, че с основание би могло да се каже, че напоследък те са станали мода в литературознанието. Тази насока в литературоведческата наука бе дадена от професор Шарл Морон, който в своя труд, Увод към психокритиката“ (1938 г.) разви тезата, че всеки творец е визионер, който омайва читателя със своя особен, личен свят, изпълнен със странни видения, образи и картини, винаги едни и същи в различните творби на твореца, дошли несъзнателно, но натрапващи се настойчиво на неговото съзнание, както и на съзнанието на читателя. Тази своеобразна лична митология на твореца именно може да обясни въздействието на творбата, въздействие, което трудно може да бъде разбрано, ако се задоволим само с външния смисъл на произведението. Задачата на изследователя според Морон се състои в разкриването на тази лична митология, на тайната структура, на системата от символи, които даден автор употребява неволно и несъзнателно, или иначе казано, в определянето на постоянните доминантни теми в творчеството. Той счита, че с разрешаването на тази задача може да се стигне и до решаването на един от основните проблеми в психологията на изкуството - проблема на генезиса на художественото творчество.

Може ли да се говори за Шекспир като за бароков автор в една барокова епоха? Това е въпрос, който през последните тридесет години занимава шекспироведите. Доколко барокът, това движение, което след 1580 г. се налага във всички области на изкуството в Европа, оказва влияние върху големия английски поет и драматург? Задачата на настоящата студия е ясна и едновременно с това трудна: да покаже и докаже чрез анализ на едно само произведение на Шекспир степента на това влияние. 1 По-логично би било да се потърси и установи влиянието на барока в пиеси като „Комедия от грешки“ или „Сън в лятна нощ“, в които има твърде много похвати - преобличания, недоразумения, свързани с двама близнаци, объркващи прилики, заплетени интриги, театър в театъра и др., или трагедии като „Крал Лир“ или „Тит Андроник“, в които наред със споменатите похвати ужасът - тази типична за барока черта, е доведен до пароксизъм. Считаме обаче, че това малко изследване ще бъде по-доказателствено, ако изберем „Макбет" - трагедия, която заедно с „Отело" е считана за най-класическата, най-отмерената и най- „трезвата“ трагедия на Шекспир. Налага се следователно в началото да бъдат изтъкнати отделните барокови елементи, а след това тяхната функция в трагедията.

Всеки, който говори за Виктор Юго, рискува да повтори говорилите преди него. И то не само тук и сега, а и в други страни, в други времена. Виктор Югопоетът, романистът, драматическият автор, критикът, публицистът, общест веникът, чието творчество изпълва целия XIX в., — отдавна премина границите на своето време и на своята родина. Той намери свои възторжени почи татели сред всички народи на света, всички поколения, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална известност на Юго, това безрезервно прие мане на творчеството му от толкова различни по дух и възпитание хора? Към отговора на този въпрос може да ни доближи един поглед върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок така: „Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийте, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин - това е Юго.“ И всичко това е точно така, въпреки че обикновено литературните критици са склонни да преувеличават качествата на прочутите писатели, въпреки че когато се говори с много любов за един автор, често му се приписват повече достойнства, отколкото той притежава. Дори противниците на Юго не са могли да не признаят неговия всестранен и всеобхватен талант, богатата му тоналност, неизчерпаемите източници на неговото вдъхновение, необикновено широкия му емоционален и мисловен мир. Тъкмо тези на пръв поглед противоречиви елементи в творчеството му правят писателя близък до найразлични хора и най-добре обясняват неговата популярност. Тъкмо затова Виктор Юго издържа изпитанието на времето. Неговото име остана непомрачено въпреки многобройните критики, дошли „отляво" и отдясно, от консервативни литературни критици и естети, които не можеха да простят демократическата насоченост на творчеството му, както и неговата утилитарна естетика, и от сектантите, които не съумяха да разберат и оправдаят идейните колебания и противоречия на човека и писателя Юго.