Христо Радевски

Мисля, че това е една от най-сложните теми за всеки гражданин, който има активно отношение към обществените въпроси. Това е толкова по-сложно за убедения в гражданската мисия на литературата писател. Защото взривът на Октомврийската социалистическа революция не само помете цялата мрачна царско-помешчическа сграда на най-черна несправедливост и полицейщина в Русия, но предизвика широка детонация по цялото земно кълбо. Тя измени хода на историята върху нашата планета. И това сътресение се почувствува особено силно в страни като нашата, дето винаги е имало социални вълнения и дето народът взима активно участие в политическия живот на страната. Социалистическото движение в България още много отпреди Октомврийската революция беше се наложило вече като политически фактор и това даде отражение върху цялата ни национална култура.

Някъде Елин Пелин беше казал, че всичко изречено за любовта е вярно. Тази мисъл на писателя може да се прехвърли и в областта на поезията. Всичко казано за поезията от ония, които се вълнуват от нея, е вярно. Макар че никой не е дал точна, ясна, къса и приемлива за всички формулировка на понятието поезия. Тя обаче съществува като безсмъртна душа на човечеството, всеки ден се преражда по различен начин чрез музите на отделните свои творци. И никакви песимистични теории и вулгаризаторства не могат да я анулират. Тя съществува и ще съществува докато има хора. Когато цветята цъфтят и птиците пеят, те очевидно се радват на живота, славят битието. И негласните и невероятни по разнообразие звуци на цветовете и неподражаемите трели на птиците целят общуването, смисъла им и продължение на рода, преодоляване на смъртта. Макар че и неодушевените цветя и одушевените птици едва ли имат съзнание за своите пориви.

Познанството ми с Фурнаджиева задочно почва от „Пролетен вятър" - малка с 16 стихотворения. Един от жалоните на националната ни поезия. книжка Бях тогава студент. И първи път го видях - ако паметта ми не ме лъже - на онова историческо четене в аудитория 45 по случай 10-годишнината от смъртта на Яворова. Втори път, мисля, го видях на една негова литературна беседа-пак в една от аудиториите на ул., Тетевен". Тази беседа в същност беше отговор на една по-раншна беседа на Людмила Стоянов, който нарече поезията му от „Пролетен вятър“ „какафония от върбови пищялки". Една крайно субективна и консервативна преценка. Фурнаджиев говори темпераментно, задъхано - той не беше оратор - и не остана длъжен на своя критик. По-сетне го виждах по литературни четения и го срещах често в Народната библиотека. Дори веднъж си спомням: взех поемата „Възмездие" от Блока. И вътре намерих забравен заемния лист, с който преди това Фурнаджиев е заемал тази книга. И ми направи впечатление едрия му висок и малко трудно четлив почерк. Тогава лично още не се познавах с него, но той веднага се запомняше. Среден ръст, тромав вървеж, с ръце обикновено скръстени отзад, главата си държеше малко наведена надясно. Високо чело, обикновено поприкривано от кестенява мека коса, която още тогава правеше впечатление на оскъдна, а с течение на годините почти олетя. Това, което особено се запаметяваше от лицето му, бяха подчертаните му месести устни. Имаше дебел плътен глас и говорът му беше бавен като че малко затруднен. Понякога сякаш се препъваше от някои думи. В ония времена имаше весели нощни заведения, пълни с шумни млади компании. И ние - младите тогава, които вече се изкушавахме от изкуството - посещавахме понякога тия заве дения. А имаше компании, на които естествената атмосфера беше там. Веднъж попаднах в „Славянска беседа" в една група от такива веселяци. Беше в нея проф. Никола Маринов - един художник, пред когото всички се прекланяха за високите му човешки качества, Дечко Узунов, Илия Бешков, Никола Фурнаджиев, Пенчо Георгиев и не помня още кои. Цялата вечер като рефрен на всички шеги и наздравици беше песенчицата: да Ех че ми е весело да пътувам по море ипо езеро. И винаги запяваше Дечко Узунов. А Фурнаджиев от време на време произнасяше: „Обичам чета писателя Пишевски“. Имитираше някакво парвеню, което се хвали, че чете Пшибишевски, а не знае името му. Тогава Пшибишевски още се четеше. В началото на моето студентствуване живеехме заедно с моя земляк Минко Мондешки - сетне професор по медицина, сега покойник. Тогава университетът беше бурно място. Огромната част от студентите - деца на народа - живееха с политическите проблеми на страната и силно реагираха на политическото мракобесие. Там собствено имаше два ярко очертани воюващи лагера - прогресивните студенти и студентите-фашисти. Студентските борби от онова време 112 са една от най-светлите страници в революционните борби на нашата младеж. Студентите имаха обичай тогава да носят бастуни. И често в острите разпри из разните факултети тия бастуни влизаха в действие. Фурнаджиев отначало следваше медицина, после напуска тази специалност и завърши философия. Та Мондешки ми разправяше за него, че в студентските сбивания често с голяма настървеност се нахвърлял с бастуна си в боя.

Моята работа може би ще излезе като на оня, за когото казват: „Кога стана калайджия, кога..." Аз съм нов мемоарист, а на новаците не се полага да дават преценки и съвети. Но тъй като мемоарите влизат отчасти в обсега на художе ствената литература, те са ме занимавали, имам известни наблюдения и установено гледище. Освен това голяма част от тях са публицистика, а към публи цистиката имам активно отношение. Преди години за мемоарите компетентно, мисля, се изказаха Тончо Жечев и Николай Хайтов. Те се обявиха против съчинените спомени. Сиреч, против измислиците и украшенията в спомените. Особено когато автори са - по разни причини - не участници в описваните събития, а други лица. Тъй наречените литературни обработвачи. Когато се говори за мемоарната литература, изникват - според мене два главни въпроса: първо, за точността на описваните факти, и, второ, за тяхната литературна обработка. Тоест, подготовката им за пред читателя. И двата въпроса са еднакво важни и са органически свързани помежду си. Защото и когато спомените са от истинските им автори - сиреч когато те са си ги писали, - често съчиняват факти, а не излагат това, което е било и което е същността на мемоарите. И когато не са те автори, а само са разправили или грубо изложили писмено фактите, а литературният обработвач ги подхваща. За да покаже уме нието си, той така ги подслажда и фризира, а често сам измисля и допълва, ти става неудобно да четеш. Особено като знаеш, че първоавторът е неграмотен или слабо грамотен човек. Поласкан от гладкото изложение, за което не подготвен, фризираният се радва, че хубава книга е написал. И не възразява захаросаните и често измислени факти. Защото те естествено винаги са в негова полза. че e за И двата вида такива мемоари са според мене фалшива литература или публицистика - както щете. Защото и в двата случая имаме измама. И когато се измислят фактите и авторът се представя такъв, какъвто не е бил, или другите представя такива, каквито не са били, и когато дори няма измислици, но изложението е написано на рутиниран език, какъвто авторът няма. Сиреч представя се - по-право други 1 го представя - като опитен журналист или писател. Преди може би двадесетина години ми попадна книгата на покойния сега народен артист Петър Райчев „Живот и песен“. Прочетох я с интерес, защото авторът бития е известен, пътувал е много, има много впечатления от интересни съ и интересни хора. Но какво беше учудването ми, когато се „натъкнах" на следни я пасаж: „Излязох из града. 38 Народът ликуваше, червените знамена се развяваха по частните и ствени сгради. Петербург се вълнуваше под нова, алена премяна. Потърсих Маяковски. He обще дни го намерих у дома му, нито в локалите, които посещаваше. Но два след това той се яви в театъра, дръпна ме в един ъгъл и каза: - Не бива да седим със скръстени ръце, не бива! Утре ще се съберем на ул. Садовой (руският падеж е на автора, Р.) всички: артисти, писатели и художници, за да отидем при Ленин в Смолний. Бъди в къщи, ще дойда да те взема. Трябва да му кажем, че сме с тях, че се поставяме на тяхно разположение. Събрахме се на уреченото място и в уречения час. Бяхме: Александър Блок, Сергей Городецки, художниците Андреев, Бродски, известният бас Можухин, Владимир Маяковски и много други писатели, художници и артисти, чиито имена вече не помня.

Получих писмо от моя състудент и приятел Димо Минев по повод на втората ми книжка Живи като живите“. Приятелско, насърчително писмо. И се унесох в спомени за студентските ми години. И над всички студенти и професори, които изплаваха в паметта ми, все повече се открояваше ярката фигура на Ивана Шишманов. Спомних си неща, които бях почти забравил, в паметта ми се проясниха подробности от облика и поведението на този изключителен български учен. И ме поблазни желанието да ги разкажа. Не вярвам да има човек измежду нашите учители, професори, литератори и други културни дейци, които са слушали лекциите на Шишманова и да не са очаровани от личността, ерудицията и демократизма му. Той се налагаше не само със стройната си изящно облечена подвижна фигура, с енергичния си малко дрезгав глас, с категоричността на своите убеждения и деликатните си обноски. Той се налагаше с цялото си поведение на дълбоко ерудиран учен и предприемчив общественик. По негова инициатива се почва многотомното издаване на български народни умотворения, той - като министър на просветата - изпраща в чужбина много културни дейци да се приобщят с голямата световна култура и да продължат делото на Пенча Славейков. Той беше истински стопанин на българската национална култура, който гореше с високите патриотични пориви на нашето Възраждане. Приятел и почитател на Вазова, той по вазовски обичаше страната си и тази обич дава тон на широката му демократична дейност. Четеше лекциите си в зданието на ул. „Московска“, срещу някогашния царски дворец, сегашна Национална галерия, и в зданието на ул. „Тетевенска“ 1. Четеше по Ренесанса и сравнителна история на литературата. Неговите аудитории винаги биваха препълнени със студенти. Лекциите му идваха да слушат и студенти от другите специалности, които не са задължени за това. Защото беше удоволствие да го слушаш. Той създаваше в аудиторията онази празнична и делова атмосфера, като при извършването на някакъв тържествен акт. Всяка негова лекция беше откритие на нещо ново из многопластовата история и теория на литературата. При това говореше документирано, убедително, енергично. Пред себе си върху катедрата поставяше някакви бележки, към които поглеждаше сегиз-тогиз, но това никак не спъваше емоционалния темп на речта му, нито помътваше очарованието на неговото крас норечие. Сивеещата му сресана настрани коса, късо подстриганите мустаци и бръчките около очите, прикривани от пенснето, придаваха някакво благородство на физиономията му. И струваше ти се, че този човек не е способен да се пошегува. А речта му бе освежавана с постоянни остроумия, които вмъкваше ту като коментарии към литературните факти, които съобщаваше, ту с духовити цитати из самите произведения, за които говореше. Имаше любим израз: „со циален резонанс“. С това подчертаваше, че литературните факти трябва да се обясняват във връзка с обществения живот. И в своите коментарии често съпоставяше миналото с днеш ните литературни, явления и диреше успоредици между тях. Това придаваше особена ак туалност на лекциите му. Правеше ги живи, съвременни. Чрез миналото обясняваше днеш ните явления и на днешните явления диреше корена в миналото.

В началото на месец септември през 1920 година, когато Октомврийската социалистическа революция в Русия още не беше затихнала, Смирненски публикува знаменитото си стихотворение „Червените ескадрони“. Там има такива куплети: Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов. Свил десницата корава, целий свят се днес изправя стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов. e Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи, вий - развихрени предтечи на безоблачните дни! С буря, молния и грохот възвестете гордий поход на възбунените роби, на червените вълни! Величието на това стихотворение и значението му в българската литература не толкова в блестящо и игриво написаните строфи, а че в тези строфи е въ плътено движението на една епоха, движението на разкрепостяващия се човешки род, който пристъпя към осъществяване на вековните си идеали. В историята на нашата планета няма друго събитие по взрива си равно на Октомврийската социалистическа революция. Събитие, което така издъно да измени хода в развитието на рода човешки. Човечеството е преживяло много въстания и няколко революции. И всички са потушавани с кървава жестокост. Защото са посягали върху присвоените права на едно малцинство от хора, което охолствува от безправието над мнозинството. Но тия въстания и революции не са излизали извън частнособственическото разбиране за обществените отношения. И затова само донякъде са налагали решаването на големите социални въпроси. И обществата си оставаха пак със стария частнособственически строй, с експлоататорската система и с класовите си и национални противоречия. Октомврийската революция по това се различава от всички големи и малки социални взривове до нея, че тя удари в корена системата на човешкия гнет и създаде първообраза на бъдещото човешко равноправие върху нашата планета. Това изумително проникновено е доловил младият Смирненски и вдъхновено го е изпял в стихотворението си.