Библиографски раздел

Погледи към съвременната проза и поезия от Христо Стефанов

Free access
Статия пдф
3030
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Първата книга на критика до голяма степен определя и бъдещото отношение на публиката към проявите му. Тя е и найистинското негово лице. Онова, което си създал дотогава в периодиката, като че ли се размива в паметта при допира с малката книжка от библиотека „Смяна". Но до този момент критикът вече е оформил своя характер. Книгата идва да ни увери в неговите силни и слаби черти. Тя може и да ни заблуди с нещо, може тенденциозно да уси ли някакво наше наблюдение относно този характер, но едва ли ще скрие критерия на автора. Ето защо от него тръгваме при разглеж дане на първата книга на младия критик Христо Стефанов. Дори ако започнем от най-външното - подбора на авторите, везната веднага ще се наклони в положителна посока. Няма да открием портрети на сред ни" писатели. И Богомил Райнов, и Любо мир Левчев, и Георги Алексиев, и Евтим Евтимов, и Андрей Гуляшки, и Павел Матев са ярки индивидуалности-творци със ,, силно лице" в съвременната българска литература. Именно при размисъла над големите автори, колкото и много да е писано за тях, личи висотата на оценката и нейната дълбока многоизмеримост. Ето защо сме и склонни да простим отсъствието на отрицанието, на липсата на отрицателни" портрети - нещо, с което Христо Стефа нов ни е привикнал" от проявите му в литературния печат. Изборът на Христо Сте фанов показва най-вече зряло виждане на върховите постижения в литературата ни. Това е и причината още в началото да повярваме на критерия му. След прочита на тези 230 страници не можем да останем равнодушни и от друг признак на висока взискателностизбора на онези творби и герои при разглеж дането на едно цялостно творчество, които най-панорамно представят авторите. При Богомил Райнов това ет.нар. „нова проза", включ ваща такива книги като „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят“, „Елегия за мъртвите дни“, „Третият път“ и „Черните лебеди". При Андрей Гуляшки това са героите Авакум Захов и Анастаси Буков. При Костадин Кюлюмов фокусът е насочен към „Момъкът и планината" и „Залезът". При Павел Матев това е сти хосбирката „Внезапни паузи", а при Марко Ганчев - „Огледало за обратно виждане". Качеството да отсееш по-дребното и да оставиш в шепите си едрото зърно" (при те зи толкова продуктивни автори) не е каче ство за пренебрегване. Повтарям тази „брадата истина" за литературнокритическия труд с единствената цел да бъде съпоставен с други критически прояви, където всеядността е популярно верую. Повтарям я, за да подчертая критерия на критика при избора на главното в продукцията на изследваните поети и писатели. В самия анализ също се докосваме до високите изисквания на Стефанов и до интересни методологически сполуки. Той е търсил и намерил най-характерната черта на портретувания. И тръгвайки от нея, доказ вайки я, критикът ни извежда един ориги нален и верен образ на твореца. Особено показателен в този смисъл е портретът на Костадин Кюлюмов, наречен „Преображенията на документалното начало". Но нека ци тираме основния момент в разработката: И тук стигаме до нещо много интересно, което според мен е в основата на творческото своеобразие на писателя: от една страна, у него емного силен пиететът пред факта (разр. Х. С.) „Каквото е било" - така, струва ми се, би могъл да звучи неговият девиз" (стр. 52). Извеждайки тезата си от този изходен пункт“, Хр. Стефанов доказва чрез същностни примери влечението на Кюлюмов към документалното. Нещо повече, критикът предрича и бъдешето: „Впрочем с каквото и да ни изненада Костадин Кюлюмов, в това отношение, струва ми се, той няма да изневери на себе си: в предпочитанието си към истините на историята, към точността на доку менталното начало, което се въплъщава в неговите белетристични творби" (с. 60). Нещо, което се доказва в новопоявилите се след излизането на книгата произведения на Кюлюмов. В „Митове на историята" Хр. Стефанов също засича“ характерното, физиономичното в прозата на Георги Алексиев. Оттласквайки се от него, критикът изгражда портрета на писателя като „разгадаване" на своеобразие. Подобен подход можем да забележим и при портретите на Любомир Левчев и Евтим Евтимов.

Библиографски раздел

Добри Жотев

Free access
Статия пдф
3173
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Когато се опитваме да обхванем творческия път на Добри Жотев и да го рам кираме в една мисъл, непреклонно се налага следната - жизнената и идейната биография иззижда сградата на неговото творчество, т. е. негов творчески катализатор е преживяното вътрешно убеждение. Оттук и пълното сливане на чертите на твореца с образа на съвременността. Единство е думата, която поставяме и след знака на равенство, като сумираме житейската и идейната позиция. Нея за щищава Жотев непрестанно в реалните си дни - и като ученик, и като политзатворник, и като партизанин. След победата на Девети септември отново това единство, вече като писател, го води из ширинето на съвременността - към нуждата да дореализира победата чрез създаване и укрепване на социалистическа нрав ственост. Цялото творчество на Добри Жотев е великолепен пример за историческия път на едно обществено дело. Нека не звучи като изсилена метафора мисълта ми, че ако историците на бъдещето нямат никакви документи за нашето време, а само книгите на Жотев, те спокойно и уверено ще могат да разчетат" движен исто на един нов тип психология. Творбите му стрелят точно там, където тряб ва, и се радват на този, който заслужава. Да, единство на две биографии, сливане между мисията на твореца и мисията на една политическа идея. И все пак това творчество е разделено в две основни успоредни линии, които имат общо начало и обща цел. Става дума за лирика и сатирика Добри Жотев. Кои са тематичните посоки на първия? И защо най-напред се отправяме към него? Какви са индивидуалните стилистични белези на тази лирика? Кон са нейните идейни изводи? Защо по-късно Жотев навлезе в многоходовите кори дори" на сатирата? Други ли са там темите му? От кой изход" поиска той да излезе? Какво отличава неговия лирически герой от този например на Марко Ганчев? Разказите му само портрет" на едно време ли са? Много въпроси въз никват. Ако отговоря поне на горните, ще съм удовлетворен. Отправяме се най-напред към лирика Добри Жотев не само защото такова е творческото му начало, а и защото то е постоянната линия в неговото развитие. Започваме с лирика, защото той е подал ръка на сатирика. Защото чувството на обич го довежда до чувството на гняв и сарказъм. Започваме с лиричното начало, защото всяко творческо начало е любов. Жажда" е първата книга на Добри Жотев. Тя е изпълнена с обич и себеот даване към родината и комунистическата идея. Тя е изцяло в онази битка, която решава формулата - силно да любиш и мразиш", завещана ни от най-големия поетичен воин на България. Тя е в борбата за социална справедливост.

    Ключови думи

Библиографски раздел

„Светът е на тези, които обичат”

Free access
Статия пдф
3282
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази книга беше повече от необходима за нашето общество. В нейното очакване беше закодирано всенародното и световно признание за изключител ността на личността и делото на Людмила Живкова. Българите и прогресив ните дейци от цял свят се стремяха към още по-дълбоко вникване в света на идеите й, в характера й, в корените на прозренията и, към по-обемно и релефно съпреживяване на трудностите и победите й. Към всичко това естествено се прибавяше и чисто човешкото чувство - заедно с авторите, докато четем на писаното от тях, отново да извисим обичта си и съпричастно да изразим м ката си. С целия свой живот-горене Людмила Живкова завоюва и заслужи това всеобщо вълнение и преклонение. „Мислете за мене като за огън“ е пионерско начинание (тук и надолу курс мой - Н. П.). Сигурен съм, че и в бъдеще дейците на културата ще се завръщат или по-скоро ще бързат напред - към идеите на Людмила Живкова. Така ше бъде, защото тя не може да принадлежи на миналото. Нейните духовни върхове са необходими и в съвременността ни, а и в бъдното. Нейният живот е пример за да бъдат по-силни в делника си, хората винаги ще изпитват необходимостта да се съизмерват с онова голямо, което е заложено в словата и в делата й. Ако се опитаме да намерим най-точното определение за него, ще трябва да го на речем героизъм на комуниста. И корените на този героизъм са същите, каквито бяха и в годините на въоръжената борба - марксистко-ленинският мироглед, нравственият максимализъм, щастливата обреченост на общочовешкото хуманно бъдеще. Людмила Живкова бе личност на делата. Мирният, но победен поход на културата на България по света или движението „Знаме на мира", грандиоз ното чествуване на 1300-годишнината от образуването на нашата държава или създаването на всенародната програма за естетическо възпитание, много бройните и дипломатически мисии по планетата с единствена цел - мира, ежедневните дела, в които личат комунистическа принципност и топло чувство за човешко общуване - това е само минимална част от конкретното и присъс твие в живота на страната. Тази действеност на Л. Живкова съвсем справед ливо и спонтанно предизвика масовото усещане, че настъпва нов златен век на българската култура. Това бе възможно, а и дейността на Л. Живкова над скочи дори възрожденското благодарение на социалистическите условия на жи вот и развитие.

    Ключови думи