Вичо Иванов

Срещнах го за пръв път през есента на 1928 година. Потомъкът на Любен Каравелов тогава току-що се беше завърнал от чужбина, от емиграция. Висок, с малко приведена глава между асиметрично издигнатите му рамене, фигурата на този човек излъчваше не примиримост, доблестта на непреклонния. Когато той разговаряше спокойно, от погледа му струеше подкупваща детска доверчивост и доброта. Но случеше ли се да премине в полемика и да отстоява своята вяра в народа и неговото право на свобода и човешко ща стие, от очите му излитаха стрелите на революционното му убеждение. Жестът му беше ъгловат и драматичен, наситен с прикрит вътрешен трагизъм, сплетен с безгранично чувствие към бедните, към страдащите. Звучността на неговия глас носеше вълненията на благородното му сърце, поривите на неговите стремителни мисли, акцента на обаятелната му преданост на верен пролетарски син... Една клетвена преданост, която съзнателно и неотстъпно се осъществи с време в оня трагичен край на Николай Хрелков, който се пре върна в мярка за моралния му и политически ръст на гражданин-комунист.

Бяха ми го посочили. И вече знаех кой е Теодор Траянов. Имах желание да се запозная с него. Това стана след едно дълго мое пътуване в страната с беседи за Рабиндранат Тагор. Беше през месец май на 1925 година. Трагизмът на Априлските събития беше помрачил народа - само след две непълни години от деветоюнския преврат и от Септемврийското антифаши стко народно въстание. Сутрин. Пред кафене „Цар Освободител“ чаках моя приятел Иван Рачев. Той ме беше улеснил в пътуването ми като лектор. Неделното майско утро беше изпълнило булеварда с народ. В двора на Военния клуб свиреше духовият оркестър на гвардейския полк със своя диригент маестро Георги Атанасов. Ето че откъм клуба към кафенето се зададе Теодор Траянов. Той беше сам. Походката му на замислен човек - бавна. Като вървеше, той си служеше с бастун. В пепелявия си костюм на квадратчета се очертаваше средно снажен и строен човек, с тъмнокестенява коса и леко мургаво лице, орлов нос и високо чело над гъсти вежди, които засенчваха тъмните му едри очи. Когато прекоси „Раковски“ и стъпи на тротоара пред кафенето, аз го спрях и се обърнах към него с желанието си да се запозная. Той се спря приятно изненадан. Когато се отдръпнахме встрани, за да не пречим на минувачите, той искаше да разбере откъде съм, какво ме е довело в София „в тия тревожни дни“. Моите младежки интереси към Рабиндранат Тагор не му останаха чужди. И за да продължим разговора си, Теодор Траянов ме покани на кафе. В кафенето тук-таме седяха вече първите му посетители, между които - и негови познати. Той пожела да бъдем на отделна маса, сами. Поръча кафета. Преди още да ги поднесат, запуши. Тук аз седях сякаш като отдавна негов познат: непосредственият му тон в разговора предразполагаше и внасяше една интимност, която не напусна дружбата и срещите ми с него до края на живота му. Помня - като узна, че съм от североизточна България, в преддверието на Добруджа, разтоворът му се пренесе в характеристика на национално-типичното в оня край, за психологията на тамошния народ - на българката и българина ... За миналото на оная част от земята ни, на която се създава първата българска държава, за равна Добруджа... Когато посегнах да ставам, Теодор Траянов не спести да каже усмихнат, с благородството на рядко гостоприемен човек, лишен от баналното интелигентско високомерие: - Щом сте в София, желая да ми се обаждате. Приятно ми е, че се запознахме. В този момент на масата му дойде и седна друг човек, който както се виждаше, беше негов приятел.

Колкото и време да е изминало, откакто той напусна живота, спомените ми, останали от моята дружба с него, са все още ненакърнени, а образът му - врязан дълбоко в паметта ми. От проникващия му поглед на психолог нищо не можеше да се скрие. Без особени трудности и с точност определяше състоянието и характерите на свои близки или на слу чайно срещнати в живота. С откровения си език при всички случаи Г. П. Стаматов беше „опасен човек“ за двуличните, за властолюбците и подлеците, за кариеристите и високомерните глупци. Ония от тях, които са изпитали някога разобличителния му език, отбягваха да го срещат по улиците, а най-малко пък се решаваха да го поздравят или да седнат на масата му в кафенстата, които писателят посещаваше. Той не търпеше хитреците! Един млад писател през тридесетте години беше се въз ползувал от неговото разположение на авторитет в литературата ... И поиска мнението му за своя повест, предложена в едно от тогавашните издателства. Младият човек се съгласил с всички бележки на Г. П. Стаматов, но само на думи... Повестта излиза от пе чат, без авторът да вземе под внимание препоръките. Една нощ, като го изпращах до далечната му квартира, в посока на люлинските възвишения, той не премълча прибързаността на младия човек: - Обеща, че ще преработи нескопосното в съответните страници... Но самолюбието му го възпира да изпълни съвета на един такъв... като мен! Сега бяга отдалеч да не ме срещне... Тъй е,когато човек бърза да се „прослави"... Този случай е мингуш на ухото ми. С възгордяване, милинкий, не се отива при народа! - беше назидателното за ключение на Г. П. Стаматов. Дългата улица сякаш нямаше край. Нощта беше влажна. През деня беше валяло непрекъснато. Локвите по улицата блестяха под слабото ссветление на редките електрически лампи в тоя квартал на работническа беднотия. За пръв път попадах тук. От време на време бай Георги поспираше. А когато отново трябваше да тръгнем, той подаваше лявата си ръка да го хвана под мишница. - Да вървим, милинкий, към моите „апартаменти" - обръщаше се той иронично към тежкото си положение. Най-после се намерихме пред овехтяла едноетажна сграда някъде към края на ули цата. Тук беше квартирата му. - А сега: благодаря ти, че ме съпроводи дотук по тая непроходима кална улица... Почти при Люлин планина... Побързай, та да можеш до съмване да поспиш. Умори ли се с мене?...Лека нощ ... 94 На изток вече дрезгавееше. Задаваше се зората. Улицата беше глуха.