Алда Джамбелука-Коссова

На съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ е отредено почетно място сред творбите на старата българска литература. То е общопризнато като един от най-интересните и най-ценни паметници, създадени в средновековна България. Тази малка по обем творба отразява изключително важен момент от историята на славянството - зараждането на българската и славянската цивилизация, борбата за утвърждаване на славянската писменост и култура. Успоредно с възхвалата на славянските писмена старобългарският автор е целил да възвеличи делото на солунските братя и най-вече на Константин-Кирил. Дълбоката почит и голямата признателност на книжовника към гениалния славянски първоучител превръща тази творба в апология на делото на Константин Философ. B Успоредно с богатата хомогенна ръкописна традиция на „За буквите“ на научния свят отдавна е позната една южнославянска преработка на паметника (1). Съществува и още една преправка на тази творба. Възникнала е в руска среда изпод перото на руски книжовник - адаптатор (преправач). Два от ръкописите, които е засвидетелствувана - Троицки (нататък Тр) от началото на XVI в. и Синодален № 687 (нататък С) от чачалото на XVII в. са отдавна известни в науката (2). На тях обаче не е обърнато достатъчно внимание, техният текст не е бил предмет на специално филологическо проучване. Оттук произлиза и неточ ната им класификация - Тр бива включен между преписите от компактното ядро на Храбровата ръкописна традиция, а С - макар и да предава текст, твърде бли зък до този на Тр, бива отнесен към онези текстови фрагменти, засвидетелству вани в различни руски ръкописи, които доказват голямото влияние на „За буквите“ върху старата руска литература (3). Освен в цитираните два преписа същата преправка откриваме и в още един неизвестен досега ръкопис - препис № 224 - II, руски скоропис от края на XVII в., от сбирката на Михаил Погодин (нататък П) (4). Тези три преписа са изключително важни, защото хвърлят нова светлина върху съдбата на Сказанието сред източните славяни. Компактното ядро на Храбровата ръкописна традиция - над 65 пълни преписа, с вярно препредаден текст, бе създало убеждението, че всички руски кни жовници са се отнесли с особена почит към „За буквите“, че са се старали да пре дадат текста на творбата максимално точно, без да променят първичната му семантично-лексикална, идейна и композиционна същност. Текстът, засвиде телствуван ни в преписите Тр, С и П, до известна степен опровергава това убеждение.

За един научен работник като че ли няма по-голямо удовлетворение от това резултатите от изследователската му дейност да намерят почти незабавен отзвук в специализираните периодични издания. Само година след отпечатването моето критическо издание на о писмены в три авторитетни органа на българските научни среди се появиха обстойни представяния за моята кни га и този факт ме поласка особено много, още повече че сред авторите се от крояват имената на младия учен Красимир Станчев и на най-младата и талантлива специалистка Анисава Милтенова. Изказвайки своята благодарност на българските си колеги, нямам предвид само вниманието, с което удостоиха моята книга, но и главно сериозния труд, който предхожда, както е известно, представянето на едно критическо издание. Освен това страниците, които тези колеги посветиха на моята книга, се явяват жив отклик на една от преслед ваните с моето критическо издание цели: да предизвикам интерес към диску сии и съждения от текстологически характер" (с. 5) около Храбровата творба и най-общо около някои основни принципи на филологическите изследвания на средновековните славянски паметници. Постигането на тази цел е вече твърде положителен резултат и няма да скрия голямото си задоволство. Първоначално романистка и по-късно славистка, пряка ученичка на учи тел от ръста на Анджоло Данти, който с безгранична щедрост ми предаваше знания и опит - това са обстоятелствата, които ми позволиха да се формирам в италианската славистична школа и да овладея утвърдените научни достижения на сходни дисциплини (модерната романска и италианска филология). Естествената последица е, че използуваната от мене методология за изследването на различни славянски средновековни паметници не съвпада с тази на бъл гарските ми колеги. Затова и нашите възгледи и становища невинаги се покри ват. Добре позната е плодотворността на научните разисквания особено когато се обменят съждения и идеи, родени от различни видове опити, натрупани в разнородни културни среди. Точно това ме кара в тези страници да се вър към сложната и изключително важна за изследването и издаването на бъл гарските и славянските паметници проблематика. Дълбока и искрена е моята признателност към българските колеги, които със своите редове насърчиха разширяването на разискванията.