Георги Райчев и Димчо Дебелянов

От заглавие като предложеното в случая се очакват като че ли по правило сравнения, изводи за движение на творчески тенденции, за следване, разминаване и скъсване с традиции т. н. Когато обаче става дума за съвременници и приятели, за творци от едно поколение и дори от един литературен кръг, темата за диалога между поколенията се проектира върху конкрет ния диалог между формиращите се при еднакви условия творчески индивидуалности. Отношението Георги Райчев - Димчо Дебелянов съдържа материал за реставриране на своеобразния диалог между двама твърде различни представители на поколението, започнало литературната си дейност около средата на първото десетилетие преди войните. В литературноисторически контекст този диалог е двустапен. През октомври 1916 г. със смъртта на Димчо Дебелянов на фронта приключва първата му част - около 7-8 години сериозна и противоре чива творческа дружба, нежно проятелство, изпъстрено с любопитни стълкновения и спорове върху изкуството и живота. Какво са били по това време един за друг двамата приятели? Разбира се, тяхната дружба есамо елемент от общата атмосфера в литературното общество около Димитър Подвързачов, обединено от стремежа да търси свои пътища в изкуството. Но двустранната връзка Райчев - Дебелянов има едновременно с това и своя характерност, своя психология на контактите, свои отлики в духовното общуване. За по-младия Димчо Дебелянов са били необходими и серафич ната духовност на Лилиев, и бликащият, често пъти тъжен хумор на Подвързачов, и открове ната непосредственост и приземеност на Райчев, и връзките с още много и различни хора. на Лилиев и от А Георги Райчев, който се е респектирал от духовния ръст откровената и безпощадна критика на Подвързачов, е критично настроен към бохемството на своя обичан прия тел Димчо, към неговите бягства понякога от професионалното литературно общество. Райчевата любов към спора и Дебеляновата разгорещеност след една-две чаши са ставали причина за чести среднощни спречквания между двамата приятели, забравяни още на следващия ден след обичайното извинение на Дебелянов и прошката на Георги Райчев. „Казаха ми, Гюро, - пише поетът на една картичка, която пъхва под вратата на приятеля си на 27 юни 1911 г., - че снощи съм извършил едно безобразие повече - нахвърлил съм се срещу тебе съвсем безосновно. Мене ми е искрено мъчно - ти навярно ще разбереш това и ще ме извиниш? Димчо, " Нищо подобно обаче в поведението на Димчо Дебелянов не е било в състояние да помра чи приятелските чувства на Георги Райчев към него. Необикновеният лирически талант на пое та, голямата отговорност към изкуството, добротата в характера, чистотата на мислите и делата му са извиквали тези чувства спонтанно, превръщали са приятелската обич в своеобразен вътрешен нравствен императив за Георги Райчев. След много години той си спомня как отказал на баща си да го направи собственик на дворно място в Лозенец: „Собственик! Аз - собственик! Ами какво ли ще каже Димчо Дебелянов, ако се научи за това? Ами какво ще кажат другите приятели?... Тръпки ме побиха. Не, казах аз на баща си, не искам да купуваш място, не ми трябва.