В главата „Силистра-йолу" на Вазовия роман „Под игото“ има един особено вълнуващ момент, когато патриотичното настроение достига най-високия си градус: тостът на Бойчо Огнянов за „меча, господът на робите" наелектризирва дружината и някой подканва музикантите да засвирят популярната в ония години песен „Поискал гордий Никифор". „Това - бележи лаконично Вазов - беше тогава българската марселеза". Вазов не споменава името на автора на тази патриотична песен, която в годините на робството е вълнувала сърцата направно с Чинтуловите бунтовни песни. Може би, когато е писал своя роман „Под игото", той не е знаел от чия именно ръка са излезли тези стихове, претворени от народа във вълнуваща пе сен. Тази песен-подобно на много други песни от епохата на Възраждането се е разпространявала в песнопойките анонимно. Днес вече знаем, че ней ният автор е имал сериозни причини да крие грижливо името си - защото този автор е бил руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров. На малцина днес е известно, че Найден Геров е публикувал анонимно и дру ти стихотворения във възрожденския печат. В съзнанието на поколенията той е останал главно с поемата си „Стоян и Рада", написана в Одеса през 1845 г. В действителност обаче през целия си живот Геров не скъсва напълно с поезията. И може би тъкмо особеният му статут на руски дипломатически представител в Пловдив е една от причините той да не се включи активно в българския литературен живот. Но аз тук няма да разглеждам специално този въпрос, а ще го поставя в светлината на една друга страна от дейността на Найден Геров, коя то, струва ми се, по същите причини - именно поради особеното си положе ние на официален представител на руската държава - той е бил длъжен усърдно да прикрива - на сътрудничеството му във възрожденския периодичен печат. В репертоара „Българска възрожденска книжнина" на Маньо Стоянов са посочени само няколко публикации на Найден Геров от периода 1857-1876 г., когато той е бил руски дипломатически представител в Пловдив: една дописка до в. „Бълг. пчела" от 1864 г. по църковния въпрос с подпис „Млъчан"; брошурата „Поп Богомил, първий подвижник между българите“, издадена в Цариград през 1869 г. в печатницата на в. „Македония", също с подпис „Мльчан"; две ези кови бележки, поместени на страниците на в. „Македония" през 1870 и 1871 г. с подписите „Мушек“ и „Млъчан"; един диалог („Разговор между троица българи Петко, Стоян и Наче"), публикуван също във в. „Македония" през 1871 г. с под пис „Млъчан"; една малка брошура по правописния въпрос, издадена от Драган Манчов през 1872 г. с подпис „Мушек"; статията „Завещанието на отца Кирила Нектариев“, поместена във в. „Век" през 1874 г.; един кратък отзив за статията 52 на Марин Дринов „За новобългарското азбуке“, поместена в сп. „Читалише през 1874 г. И това е всичко!
Неизвестни страници от публицистиката на Найден Геров
-
-
KeywordsSummaryВ главата „Силистра-йолу" на Вазовия роман „Под игото“ има един особено вълнуващ момент, когато патриотичното настроение достига най-високия си градус: тостът на Бойчо Огнянов за „меча, господът на робите" наелектризирва дружината и някой подканва музикантите да засвирят популярната в ония години песен „Поискал гордий Никифор". „Това - бележи лаконично Вазов - беше тогава българската марселеза". Вазов не споменава името на автора на тази патриотична песен, която в годините на робството е вълнувала сърцата направно с Чинтуловите бунтовни песни. Може би, когато е писал своя роман „Под игото", той не е знаел от чия именно ръка са излезли тези стихове, претворени от народа във вълнуваща пе сен. Тази песен-подобно на много други песни от епохата на Възраждането се е разпространявала в песнопойките анонимно. Днес вече знаем, че ней ният автор е имал сериозни причини да крие грижливо името си - защото този автор е бил руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров. На малцина днес е известно, че Найден Геров е публикувал анонимно и дру ти стихотворения във възрожденския печат. В съзнанието на поколенията той е останал главно с поемата си „Стоян и Рада", написана в Одеса през 1845 г. В действителност обаче през целия си живот Геров не скъсва напълно с поезията. И може би тъкмо особеният му статут на руски дипломатически представител в Пловдив е една от причините той да не се включи активно в българския литературен живот. Но аз тук няма да разглеждам специално този въпрос, а ще го поставя в светлината на една друга страна от дейността на Найден Геров, коя то, струва ми се, по същите причини - именно поради особеното си положе ние на официален представител на руската държава - той е бил длъжен усърдно да прикрива - на сътрудничеството му във възрожденския периодичен печат. В репертоара „Българска възрожденска книжнина" на Маньо Стоянов са посочени само няколко публикации на Найден Геров от периода 1857-1876 г., когато той е бил руски дипломатически представител в Пловдив: една дописка до в. „Бълг. пчела" от 1864 г. по църковния въпрос с подпис „Млъчан"; брошурата „Поп Богомил, първий подвижник между българите“, издадена в Цариград през 1869 г. в печатницата на в. „Македония", също с подпис „Мльчан"; две ези кови бележки, поместени на страниците на в. „Македония" през 1870 и 1871 г. с подписите „Мушек“ и „Млъчан"; един диалог („Разговор между троица българи Петко, Стоян и Наче"), публикуван също във в. „Македония" през 1871 г. с под пис „Млъчан"; една малка брошура по правописния въпрос, издадена от Драган Манчов през 1872 г. с подпис „Мушек"; статията „Завещанието на отца Кирила Нектариев“, поместена във в. „Век" през 1874 г.; един кратък отзив за статията 52 на Марин Дринов „За новобългарското азбуке“, поместена в сп. „Читалише през 1874 г. И това е всичко!