Димитър Талев от Александър Спиридонов

Димитър Талев е един от най-четените и любими наши писатели, признат класик на съвременната ни литература. Но за него все още няма цялостно монографично изследване, достойно за творческото му дело. Критикуван и отричан, признаван и възхваляван с право, той търпеливо чака своя проникновен изследовател. Не че за него не е писано досега достатъчно. Напротив. Почти всички позначителни наши литературни историци и критици са включвали творчеството му в своето полезрение. Преди двадесет години Б. Ничев написа първата и единствена досега книга за Д. Талев, включи го и в своите изследвания и наблюдения върху съвременния български роман. В началото на 60-те години и Т. Жечев се опита да намери ключ за за гадката на Димитър Талев" и и посвети вдъх новени страници. П. Зарев, Е. Карамфилов, Ст. Каролев, нека не изброявам всички - многократно се връщаха към това „несъвре менно изключение", както сполучливо се бе изразил Ем. Станев. В последно време задълбочени проучвания, най-вече върху ранния Талев, ни даде и М. Шишкова. Но остава винаги една празнина - липсата на пълно литературно-историческо изследване за писателя, който заедно с Д. Димов осъществи чудото на българския роман" през 50-те години у нас. (Не е ли парадоксално, че и за Д. Димов едва напоследък излезе книга от Л. Георгиева.) А Д. Талев бе продължил и художествено реализирал една от най-трайните теми в литературата ни, станала съдбовна за нея още веднага след Освобож дението - темата за Македония. Така в края на 90-те години от миналия век Антон Страшимиров написа потресаващи редове за „майката наша кървава македонска земя". Неговият малко известен днес очерк „Сила му е... турчин е" започва с една трагична картина: „Нашир и надлъж по поля и гори низ Битолско, Охридско и Ресенско пъплеха ден и нощ загнездилите се в сенките на Пе листер, Петрино и Бегла дивите арнаутски чети; като хищни птици се впущаха те по просторните наши поселища - поселища на трудолюбивия стопанин на широката хубава земя - впущаха се върху българина, върху осветения с най-чисти нрави семеен негов кът и - с диво злорадство оскверняваха чистото, погубваха невинното, ограб ваха свъртяното. След А. Страшимиров и други български творци от най-висок художнически ранг, като Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, оплакаха съдбата на тази древна българска земя, възпяха нейните красоти. Д. Талев посвети целия си талант, целия си живот, всичката си творческа енергия на една тема - съдбата на българския народ в Македония. Той още на млади години бе дал свят обет пред себе си да напише нещо за Македония и остана верен на младежката си клетва. Излишно е да се разсъждава тук какви възможности разкрива пред литературния историк, пред народоведа и психолога творчеството на Д. Талев.