Фауст на Гьоте в превода на Кръстьо Станишев

Работата над „Фауст" Гьоте започва още като студент в Лайпциг, но концепцията, изникнала под въздействието на народните легенди и по всяка вероятност на книгата от Йохан Шпис „Историята на доктор Фаустус",все още не може да се оформи напълно като личен продукт на собственото творческо въображение и преосмисляне, поради което първоначалната редакция, известна под името „Прафауст", продължава още дълго време да занимава съзнанието му. Едва през 1790 г. той напечатва само разширен фрагмент от „Прафауст", а близо тридесет и пет години след изникването на концепцията се появява в 1808 г. на бял свят първата част на трагедията, озаглавена „Фауст. Първа част на трагедията". Още цели 24 години са необходими за написването на втората част, а това значи, че концепцията на трагедията като някакво под земно течение под повърхността, което само отвреме навреме избива нагоре, властно, неотсты но и стихийно, придружава останалите му творчески планове. Така „Фауст" в известен смисъл бележи цялостната диаграма на неговото творческо и мирогледно развитие, защото об хваща като свод началото и края на неговия живот. В статията си „Шекспир, сравнен с древните и най-новите автори" Гьоте разглежда миро гледните различия между древните трагици и Шекспир. Според него древната трагедия с построена върху едно неотменно и неумолимо трябва", върху непредотвратимата съдба и невъз можността да се постигне съгласуваност между това трябва“ и „искам", изразено в индиви дуалната воля. При новия човек конфликтът произлиза от обратното съотношение: искането е най-характерната особеност в неговата жизнена позиция, защото изрязява свободната воля на разкрепостеното от всякакви норми и религиозна скованост човешко същество. Волята му е негово царство небесно". Трагичният конфликт при древните се поражда поради разцепле нието между „трябва" и изпълнението му, а при новите поради невъзможността да се осъщест ви искам", защото винаги надхвърля границите на реалните възможности. Древните герои искат само това, което е възможно да се изпълни, и то се противопоставя на трябва", зато ва тяхната трагедия има дълбочина, докато модерната трагедия е с по-слаб трагичен потенциал по простата причина, че модерният човек иска невъзможното. Въпреки оживения и пъстър панаир от митични същества, вещици, духове, привидения и призраци не илюзорните образи съставят основната тъкан в творбите на Шекспир, а възпроизвеждането на живата действи телност в нейния най-важен представител: човека, изобразен в неговата диалектическа структура между доброто и злото начало,заложени като динамичен двигател в самата природа и самото човешко битие, необходими за неговото морално усъвършенствуване или проваляне. В тая по- лярна антитеза с изобразен основният и деспотичен стремеж на новия човек в неговата неотменна воля на искам".