Червено и черно за героя, за автора и за още някои неща

Когато на 23 март 1842 Елена Нерлих-Златева г. Стендал умира, френският печат отминава смъртта му с мълчание. Само трима души съпровождат ковчега. Сред тримата е Проспер Мериме, един от най-близките приятели на Стендал, но и той не вярва осо бено в писателското му дарование. Такова е впрочем общото мнение - ценят или ненавиждат Стендал като духовит събеседник, като тънък познавач на изкуството, като свободомислещ либерал и ироничен коментатор на политическите събития, като безбожен републиканец, като изтънчен обожател, но - като писател, когото един ден ще чете цял свят, и то класик" на френската литература! - това би се сторило на съвременниците просто нелепа шега. Произве денията на Стендал остават с години непродадени, литературната общественост реагира повече от сдържано, а когато реагира - проявява учудващо от днешна гледна точка неразбиране. Малцината читатели на „Арманс“ са ужасени. Персо нажите на Стендал според тяхната единодушна преценка са обитатели на шарантон, т. е. - душевно болни. В „Червено и черно" близките приятели откриват цинизъм и упрекват Стендал в аморалност, но никой не го възприема сериозно като писател. Виктор Юго стига само до четвърта страница на романа и заявя ва, че „г-н Стендал“ и „за един единствен миг не може дори да си представи какво значи в същност писане". Единствено „Пармският манастир" е почти разпродаден за 18 месеца. Той става и причината Балзак - единствен от съвременниците - да оцени високо писателското дарование на Стендал. Високата оценка Стендал получава още преди това, но, както често се случва - в чужбина. Той самият никога не узнава, че в Русия Пушкин чете с увлечение „Червено и черно", а в Германия Гьоте определя неговия роман като един от най-значителните романи на времето. В „Етюди за Бейл“ Балзак изказва редом с възторжената преценка и някои критически бележки, които биха могли да изяснят част от причините, поради които Стендал среща такова неразбиране у съвременниците си. Критичните бележки на Балзак се отнасят преди всичко до началните и заключителните глави и са съпроводени със съответните препоръки за преработка на романа. Според Балзак при разполагането на събитията Стендал „извършва грешката, която правят мнозина автори, когато вземат сюжет, правдив в природата, но неправдоподобен в изкуството...Затова в интерес на книгата аз бих пожелал авторът да я започне със своето великолепно нахвърляне на битката при Ватерло, а всичко предшествуващо да сведе до разказа на самия Фабрицио…"