Иван Вазов и Освобождението на България

Иван Вазов имаше щастието да посрещне Освобождението на България в най-хубавите години на своя живот, като оформен вече писател, застанал на прага на творческата си зрелост. Впрочем може би е по-точно да кажем, че ние имахме това щастие. Защото без вдъхновеното и същевременно трезво перо на автора на „Тъгите на България“ и „Избавление“, „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“, „Нова земя“ и „Дядо Йоцо гледа" българската духовна история не би разполагала с такива автентични художествени свидетелства за процесите в националната душевност от времето на оня исторически прелом в съдбата на България, който започва с общонародния възторг от дните на освободителната Руско-турска война и завършва със социалноикономическите и идейно-нравствени сътресения, които оформят лицето на младата буржоазна държава, разрушавайки идиличните възрожденски представи за българското“. Едно вдъхновено лирическо въведение към този автентичен художествен летопис е написаното през ноември 1876 г. стихотворение „Русия!", доближаващо се до малка лирическа поема. Неговият непосреден повод е съвсем конкретен - на 29 окт. 1876 г. в Москва Александър II произнася реч, в която изразява категоричната решимост на Русия, ако турското правителство не даде на българите автономия, да му я наложат със сила. Но идейно-емоционалното съдържание на тази неслучайно придобила извънредна популярност творба далеч надхвърля нейния конкретен повод. Защото ако за политическия разум на съвре менниците речта на Александър II е едно недвусмислено заявление, че Русия е готова да започне с Турция война, за измъченото сърце на българина това е съдбовен знак, който събужда една от векове лелеяна вяра, надежда и любов. И големият художествен успех на Вазов е именно в това, че е почувствувал и изразил целия този съдбовен смисъл, с който прозвучават за българина думите на Александър II, и е успял да обвърже конкретното събитие от политическата подготовка на Руско-турската война с цялостната атмосфера на българската история, българския бит и българската душевност. И да превърне спонтанната си емоционална реакция в една вдъхновена лирическа характеристика на отношението на българина към Русия като черта Oт националната характерология. Още наивно изразителната удивителна в заглавието, която авторът упорито запазва и при по-късните издания, сякаш маркира ортографически оня емоционален ореол, с който е заобиколено в народното съзнание името на Русия. Русия! - с удивителна - това е вече не просто едно географско и политическо понятие, това е оня митологизиран образ на чутовния „дядо Иван“, в който поробеният българин бе вложил всичко, което би могло да стимулира неговите исторически 3 надежди и неговото потиснато национално самочувство. Това е Русия като монолитен образ, в който просто няма място за каквито и да било социално-политически разграничения. Русия като дълбока и безрезервна вяра, която дори не се нуждае от критическия анализ на доказателствата. Защото нейната месианска роля е заложена в самия факт на нейното съществуване („За туй си ти Русия!"). Тъкмо от името на тоя твърде смътно запознат с цялата сложност на руския обществено-политически живот поробен българин, който бе създал в мрака на своята безнадеждност почти религиозния култ към всемогъщия дядо Иван, Вазов отправя към великата братска страна поетичен зов, в който родената в глъбините на българската история народна надежда зазвучава с категорична увереност: