Българският разказ до Първата световна война от Михаил Василев

Литературно-критическите интереси на Михаил Василев говорят за подчертана и трайна насоченост към проблемите на съвременната българска проза. Той се обръща към изтък нати творци от ранга на Д. Талев, Д. Димов, Ем. Станев; към оригинални съвременни явления като И. Радичков, Д. Фучеджиев, Г. Мишев. От етюдното представяне на отделни белетристи („Литературно-критически етюди", 1969) бързо премина към третирането им като страни на националния литературен процес („Проблеми на съвременната проза", 1971). Още тук авторът прояви интерес към жанровите проблеми - един аспект на изследване, който закономерно насочва към литературната традиция. Спорадично изразени в първите книги, тези търсения намират в „Традиция и талант" (1974) конкретно и по-пространно реализиране: Очерците „Някои особености на българския разказ от края на 30-те и началото на 40-те години“, „Традиция и съвременност“, „Урокът на Йовков“, „Следовници на Елин Пе лин" бележат една плодотворна тенденция в литературоведската мисъл, която поставя Съвременните явления в контекста на националната ни литература и приема съвременната проза в закономерната и връзка с богатата литературна традиция. Въпросите за класика и съвременност, традиция и новаторство, разгледани върху конкретен художествен ма териал, са предпоставка за по-цялостен поглед върху литературното развитие. По то 10 Литературна мисъл, 3 зи начин критикът, от една страна, задълбо чава своите наблюдения върху многообразието на съвременната литература, а, от друга - стига до ново виждане на безспорните естетически ценности от миналото. В крайна сметка неговите изследвания беле жат подстъпи към изграждане на единна концепция за литературното ни развитие. В кръга на тези литературоведски „при страстия" на Михаил Василев едно връщане към историческия развой на класическия български разказ е напълно закономерно и необходимо. „Българският разказ до Първата световна война" със своя характер на цялостно изследване върху развоя на един жанр в определен период пряко се свързва със засиления през последно време в нашето литературознание интерес към жанрови проблеми, към създаването, развитието, вътре шната динамика, специфика и т.н. на отдел ните жанрове (Б. Ничев, Т. Жечев, Св. Игов, Сим. Янев). Както посочва авторът в увода, целта на неговото изследване еда проследи развитието на разказа чрез неговите найкрупни представители - Каравелов, Вазов и Елин Пелин, както и чрез творилите заедно с тях Влайков, Мих. Георгиев, А. Страшимиров, А. Константинов, Г. Кирков, П. Тодоров и Г. П. Стаматов, - които дават своя принос в идейното и стиловото обогатя ване на жанра и в чиито творби се проявя ват симптоматични тенденции на неговото развитие. „В опита да се обобщят основните моменти от художествената практика на българските разказвачи в периода до Първата световна война се съдържат и основните намерения на това изследване" (с. 9). При това хронологично разглеждане и обобщаване се стига и до специфични проблеми на жанровата еволюция, на съотношението между органичния свят на разказвача и общите за кономерности на жанровото развитие. Изглежда, авторът сам е доловил известна недоизясненост при определяне задачите на своята работа, защото в заключителната глава сочи каква не е целта на неговото изследване. На практика са изоставени въпроси на вътрешното развитие на жанра, някои от които авторът споменава в увода (например движението от фрагментарен към монолитен разказ). Така той ограничава задачата си до един по-начален, но съществен етап в изслед ването на българската проза - как на практика се създава съвременният български разказ