Поетическата полемичност на Димитър Методиев

Признавам: този автор често ме е дразнил с поетическите си предизвикателства, но въпреки това не съм престанал да го чета. Трудно ми е да си обясня защо е така, навярно защото всеки път ме води едно любопитство: в острите му често пресипнали строфи винаги очаквам да намеря нещо извънстандартно първично, нещо откровено и дори дързостно, поднесено без съображения уговорки, директно и направо, с резки черно-бели тонове. Сред заливащата тривиалност в съвременната лирика стиховете на Димитър Методиев се отличават с буйство и жизненост, с ненадейни обрати на мисълта, с главоломни скокове на чувството. Постепенно се очертава една авторова индивидуалност диалектическа динамичност на възприятия и реакции, болезнено чувствителна към съвременните веяния, нервно откликваща на всяко събитие още докато буизчаквателност шуват страстите около него, чужда на всяка C и предпазливост. Този поет е направо на „ти“ с народа си, той така се и обръща към него: „мой народе“, без да страда от излишни скрупули, че може да бъде обвинен във фамилиарничене, без да си дава сметка, че друг един поет едва в предсмъртния си час намери кураж да каже: „....ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме“. Димитър Методиев не общува с читателя, а с множеството, не пише стихове за нощно четене и наслада, а призиви към колектива. Много пъти лириката му се среща обръщението „Хора“, подобно на Пеньо Пенев той разговаря с България, с планетата, със света. Сигурно има нещо много съ ществено да им каже, навярно е и така. По-право на него всеки път му се струва, че щом като е взел перото, ще говори за важни и големи неща, ще излее силни и огнени чувства - на любов или на омраза. Ето неговото верую: