Литература, изкуство, общество от Пенчо Данчев

Никой клон на науката и всички науки, взети заедно, не могат да заменят обществе ната функция на изкуството - изследванията в живия, трепетния, уникалния свят на човешката душевност. И нейното пресъздаване в неповторими естетически ценности, които като никой плод на човешкото съ знание могат не само да изследват, да учат, да възпитават, но и да разтърсват човешката душа с радости и вълнения, които са и ще бъдат насъщна потребност на обществения човек - естетическите радости и вълнения. Понякога и един цитат само добре илюстрира и позицията на естета към социалния статут на изкуството в съвременния век, наричан често век на науката, и неговия патос в отстояването на тази позиция. В на уката, дори когато неин обект е изкуството, убеждават доводите на логиката, и емоциите тук са непризвани, даже да са подкрепени от темперамента на убежденията. И все пак в едно изследване, обърнато към по-широк кръг читателска маса, поне в известна степен присъствието им е неизбежно, тъй както е неизбежно отдаването дан на познавател ността и достъпността. Но и с тези отстъп ки, продиктувани от характера на изданието, П. Данчев ни поднася една съдържателна книга, третираща сложните взаимоотноше ния в релацията „изкуство -общество". Авторът отдавна разработва тази пробле матика и някои от становищата му, съвсем естествено, имат характер на доуточняване и теоретическо разгръщане на вече овладян естетически „терен". Такова е положението например с основния проблем на естетикатаза обекта на изкуството. Както еизвестно, във „Въпроси на марксистко-ленинската есте тика" (1961) той споделяше в общи линии те зата на съветския естет Буров, че специфичният обект на изкуството е човешкият живот, по-точно общественият човек в жи вото единство на общественото и личното, в онова единство, което му е присъщо по не говата обективна човешка същност; съще временно нашият естет се разграничава от съветския си колега по отношение на разглеж дането на човека като „абсолютен естетиче ски предмет" и изтъква важната роля на творческия субект. Към тази позиция по съ щество Данчев се придържа и в разглежда ната книга, като още по-настойчиво подчертава специфичната роля на твореца, неговата способност за художествено виждане и пре творяване на действителността. За да изясни идейно-възпитателната функция на изкуството в едноименната си статия (и в някои други), изследователят отново се връща към този проблем. Но понеже в „Критика и есте тика" (1972, 2 изд.) той вече е определил окончателно отношението си към природниците“ и обществениците“, тук се задоволява само с бегъл поглед върху този вече позаглъхнал спор и лаконично излага своето гледише с допълнението, че цялата действителност е предмет на изкуството, но в центъра му стои изображението на човешкия характер в „живата обществено-психологическа цялостност на неговото съществуване и действеност“. Това допълнение отразява вярно ориентацията на изобразителните изкуства, но поставя на заден план такова изкуство като музиката, при което на преден план е не изображението, а изразяването. Струва ми се, че терминът „изразяване" не може да бъде пренебрегнат при едно общо определение, без това да се отрази на пълнотата му; не се чувствува достатъчно осезателно в това определение и мястото на природата като обект на изку ството. Тук би могло да бъде направена и една съпоставка с буржоазната естетика, в която по този въпрос съществуват големи разногласия. От една страна, е логицизмът на съвре менния феноменологизъм с апелите му за „защита и прослава на рационализма "(М. Дюф-- рен), опитващ се волунтаристично да обедини в едно учен и мечтател, наука и поезия, образи структури, а, от друга - неотелогическите концепции за изкуството-религия" (Л. Флам) И на съвременния човек.