По страниците на литературни списания Полша, Унгария, Франция

Последните получени у нас книжки от тримесечното списание „Паментник литерацки" - най-обемистото и солидно лите ратуроведско списание (всяка книжка брои около 400 стр.), орган на Института за литературни изследвания при ПАН, съдържат твърде интересни материали. На първо място ще се спрем на статията на изтъкнатия полски философ от по-старото поколение Владислав Татаркевич „Романтизмът или отчаянието на един семантик. Двадесет и пет дефиниции" (бр. 4). Проуч ването е посветено на проблеми, извънредно актуални във връзка с наближаващия славистичен конгрес, който ще се състои иду щата година във Варшава и чиято основна тема еименно романтизмът. Авторът започва с посочване на 25 възможни дефиниции на това литературно течение. Той изтъква, че за някои теоретици основен белег на романтизма са чувството, предчувствието, ентусиазмът, вярата, с други думи, ирационалните функции на психиката. Други поставят на преден план въображението, побогато според тях от действителността. Трети сочат поетичността като най-ценния белег на романтичните творби. За някои Романтизмът означава убеждение в духовното естество на изкуството. Полският пре романтик Казимеж Бродзински е писал: За Омир всичко е тяло, за нашите романтици всичко е дух." Други виждат в романтизма противопоставяне духа на формата. За романтиците е по-важно какво пишат, отколкото как пишат. Оттам идва аморфизмът на техните творби. Формалното съ вършенство не ги привлича. Етичните интереси вземат надмощие над естетичните. За други литературоведи най-характерният белег на романтизма е бунтът срещу приетите формули и канони; някои наричат романтизма „протестантизъм в литературата и изкуството“ или „либерализъм" в литерату рата и изкуството (Виктор Юго). За полския теоретик на романтизма Станислав Бжозовски това литературно течение е на първо място бунт на психиката срещу обществото или, както се изразява той по-нагледно, бунт на цветето срещу собствените му корени". За мнозина романтизмът означава индивидуализъм и стремеж към пълна свобода или дори субективизъм - „експлозия отвътре", казват тези, които не го пори цават или демонстриране на собственото аз" - заявяват онези, които имат отрицателно отношение към всеки егоцентризъм, Като типични черти се сочат стремеж към актуалното и родното и враждебност към универсализма, копнеж по необятното, към безкрая, усилието чрез повърхността на нещата да се стигне до дълбочината на битието, до „душата на света", до скритите, тайните, мистериозните неща. Оттам идват опитите големите вдъхновени романтични творби да поемат функциите на философията. Вилхелм Шлегел смята като най-същест вено за романтичното творчество символич ното разбиране на изкуството - символичното изображение на безкрайното“. Изкуството не признава никакви граници - всичко може да бъде съчетавано с всичко. То се стреми да обхване голямата пълнота на човешкия живот. Затова романтизмът обича разнообразието, многоликостта, смес ване на формите; мрази стандартното и опростеното, иска да подражава на приро дата, която е многолика и се надига срещу изкуствеността на псевдокласицизма. Според големия полски литературовед Юлиуш Клайнер „романтизмът е недовол ство от действителността". Това е бягство от действителността, от настоящето в света на утопията, приказката, мечтата или поне в миналото - главно средновековието. За романтиците най-хубаво е това, което вече не съществува, или това, което още не съще ствува. Романтиците обичат от живота това, което е живо, динамично, необикновено, живо писно. Стремят се към силно въздействие, „мощен удар“ върху читателя. Детронират красотата, като над нея издигат величието, дълбочината, великодушието. За тях глав ната категория на изкуството не е хармонията, а конфликтът. Изворите на роман тизма - това са човешките недостатъци и страдания, а не „съвършенство на човеш ката природа", провъзгласявано преди тях. Мюсе намира, че тази черта на романтизма е изобщо черта на новото време, което търси повече тъмните страни на живота.