По страниците на литературни списания от Полша, Югославия, Франция

Последните две книжки от сп. „Пше глонд хуманистични" съдържат редица материали, които могат да събудят жив интерес у нашия читател, но на първо място тук изпъква студията на Даниела Башкевич за български народни епически поговорки, като специално внимание се отделя на вида на съдържащата се в тях историческа информация (бр. 6). Авторката, за която този труд е научен дебют, започва с констатацията, че Балканският полуостров представлява особено инте ресен терен за проучвания на изследователите-фолклористи поради факта, че е заселен от много народности, привле чени" от турските завоеватели. „Си урно никой друг европейски фолклор не съдържа - пише Башкевич - толкова много информации за другите народи като балканския фолклор. Броят на българските поговорки, свързани с чуждите етнически групи, възлиза на 200. В студията си полската фолклористка прави строго разграничение между традиционните схеми, прилагани към чуждите народи, проявили се в народното творчество (например „черен" за човек от друга народност) от специфични, оригинални форми на поговорки, като се вземе пред вид и фабуларната им конструкция и метафоричното образ. значение на създадения в тях Авторката подчертава, че започва проучванията си с поговорки, тъй като в тях информацията е най-силно кондензирана. Тя групира проучвания материал според изпъкналия на първи план основен еле мент в тяхното значение. Така се получа ват два раздела: „Религиозно-битовият еле мент в поговорките“ и „Общественият еле мент в поговорките". При разглеждането на конкретния материал Башкевич се при- държа към следната схема: проучва ин- формацията с алюзията в поговорката, след това се спира на помощния материал, който служи за ключ към правилното и разбиране и накрая се възвръща пак към поговорката, за да потвърди правилното и тълкуване. 126 В първия раздел авторката, въз основа на приведения материал, разкрива като характерно за миналото явление - поставянето на знак на равенство между хри стиянска вяра и народност, а също така твърде критичното отношение към етичните норми на хора с друго вероизпове дание. Особено отрицателно е отношението към такова явление като промяна на вярата. Във втората глава се изтъква до каква степен заниманията и икономическата ситуация на другите народи, заселили се в България, са се отразили в поговорките. Проследява се и въпросът за обществения бунт и „антифеодалните акцепти", наме рили израз в поговорките. При някои поговорки авторката с право предполага, че произходът им е „книжен или публицистичен". Младата полска на учна работничка, проявила интерес към нашия фолклор, завършва с многообеща ващата констатация, че в бъдеще изслед ванията върху етническите поговорки тряб ва да се разширят чрез съпоставките: поговорките и други видове фолклор, а след това - поговорките и „писаната ли тература". Същата кн. 6 от „Пшеглонд хуманистич ни", с която започнахме нашия преглед, съдържа цяла редица статии и студии, посветени на 100-годишнината на Париж ката комуна. Между тях трябва да от бележим: „Поезията на Парижката комуна и традицията“, „Полският принос към Парижката комуна от 1871 г., „Отгласи на Комуната в полската поезия 1871-1906 и др. Интересна е и студията „Майката на Некрасов (150-годишнината от рожде нието на поета)", където много подробно е разгледан въпросът, дали майката на големия руски поет е била наистина полякиня. Кн. 5 от „Пшеглонд хуманистични е почти изцяло посветена на Достоевски. Тук трябва да посочим задълбочените сту лии: „Ф. М. Достоевски и староруската литература“, „Достоевски и полският мо дернизъм“ и „Достоевски в кръга на полските писатели". В последните два труда са повдигнати твърде интересни проблеми на рецепцията на творчеството на гениалния руски писател в Полша. Твърде интересен е фактът, че никой от големите полски писатели и критици, съвременници на Достоевски, не е останал чужд на неговото влияние. Тук се нареждат и Жеромски, и Каспрович, и естествено Пшибишевски. Разглеждайки въпроса за отношението на полската литературна критика към делото на Достоевски, авторите на споменатите студии изтъкват, че в Полша творчеството на създателя на „Братя Карамазови" е било разглеждано главно като най-пълната проява на руската душа“. Станислав Пшибишевски смятал Достоев ски за най-съвършения певец на руския бог". Особена, съвсем изключителна роля, както се оказва, е изиграла в полския интелектуален и литературен живот ле гендата за великия инквизитор. Тя е била преработвана за полската сцена и един от авторите на нейната драматизация дори й е добавил нов, по-оптимистичен за човешкия род край.