Велик художник и мислител. Съвременни проблеми на мирогледа, личността и творчеството му

Преди повече от сто години в отговор на критиците, обвиняващи го във „фантастичност“, за разлика от автори като Толстой и Гончаров Достоевски пише: „Напротив, техният живот (художествен свят - П. Т.) е живот на изключенията, а моят - е живот на общите правила. В това ще се убедят бъде щите поколения, които ще бъдат по-безпристрастни, истината ще бъде на моя страна. Аз вярвам в това. " Действително Достоевски се оказа в известен смисъл „пророк" и по отношение на собственото си творчество. Обогатената съвременна литературна теория успя след толкова години да оцени „изключителността“, „фантастичността“ и способността за пряко наблюдение на човешката душа" у Достоевски не като ирационални увлечения по мистично-интуитивното и подсъзнателното, а тъкмо като „реализ м във висш смисъл“. Ето как сам Достоевски към края на живота си (1880) разкрива основния смисъл и патос на поетиката си: ... ... при пълен реализъм да намеря човека в човека". Удивителни са дълбочината, точ ността и лаконичността на тази проста, но гениална формула за едно гениално творчество. Но трябваше да изминат десетилетия, изпълнени с пристрастни, преднамерени и повърхностни оценки, за да се надникне в „светая светих на страстния човеколюбец и правдотърсач, на бореца за социална справедливост и защитник на личността, на един от най-смелите мечтатели и борци за „златния век“ на човечеството. Разбира се, идейната борба за Достоевски с неотслабваща сила продължава и днес. И още дълго това във висша степен идеологическо и авторитетно творчество ще бъде разпъвано на кръст, прекроявано и схематизирано с оглед търсенето на трайна аргументация на преходни идеи, школи и направления. Но, както обикновено се получава, великото не търпи ирония: то може да служи на временното, но само като се разбере и усвои тъкмо като велико и непреходно. Така мащабността на безсмъртното творчество на Достоевски не успя и не можеше да се побере в спекулативните и „временни" тези на реакционни идеолози от рода на Мережковски, Шестов, Бердяев, Розанов, Е. Васиолек и др., които искаха на всяка цена да видят в Достоевски „добър християнин“, „ясновидец на духа“, „баща на модернизма", проповедник на Ницшеанския Индивидуализъм и на аморализма. Все по-нелепо днес звучат схващания, обясняващи подобно на Доминика Арбан творчеството на Достоевски като „гениално" отреагирване на фройдистките „комплекси за грях ивиновност“.