Из историята на литературните връзки между руси и южни славяни

Взаимните връзки между старата руска Литература и старите южнославянски литератури (българска и сръбска) много отдавна са предмет на проучване. В тази област на науката е писано досега наймного от руски, български и сръбски учени. Броят на изследванията става още по-голям, ако се вземат под внимание и проучванията изобщо върху културните отношения между тези три братски народи, чието културно развитие има много общи черти и тенденции. Закономерно явление беше в началото на тези проучвания да се издирва и посочва влиянието на южнославянските литератури върху средновековната руска литература, поточно върху най-стария период от нейното развитие. Такова е наистина началото на техните взаимоотношения, но само с него не се изчерпва характерът на взаимните връзки между руската и южнославянските Литератури. Защото древна Русия не само приема културни ценности от славянския юг, но на свой ред и тя влияе върху културното развитие на българи и сърби, произведения на руската литература проникват в старата българска и сръбска литература. Този процес е особено силен от XVI в. насам, но такова влияние съще ствува и преди ХVI в., макар в по-слаба форма. Тази постановка на проблема за рускоюжнославянските културни и по-специ ално литературни отношения пръв даде известният руски учен-славист М. н. Сперански. Изложена първо във встъпителната му лекция „Деление истории русской литературы на периоды и влияние русской литературы на югославянскую" (Русский филологический вестник, ХXXVI 1896, кн. 3-4, стр. 193-223), нея понататък той постоянно разработва и в редица други свои изследвания (напр. Сербское житие Феодосия Печерского, Отку да идут старейшие памятники русской письменности и литературы?, Югославянские и русские тексты "Сказания о построении храма Софии Цареградской"). Своите многогодишни наблюдения върху този обикнат проблем Сперански приживе успява да изложи в монографията си „К истории взаимоотношений русской и югоСлавянских литератур (Русские памятники письменности на юге славянства), печатана през 1923 г. в Известия Отделения русского языка и словесности Русской акаде мии наук (т. XXVI, стр. 143-206). Тук авторът утвърждава: „Числеността на тези факти - руски паметници от единия или другия тип посочени съчинения, които били в употреба у южните славяни, учас тието на руски книжовници в живота на южнославянските литератури - макар и да не е така голяма, както числото на южнославянските паметници в практиката на писмеността от стария период, все пак е доста значителна, така щото вече може да бъде поставен по-общият въпрос за ролята на руската литература в южнославянската, както ние на времето поставяхме и решавахме въпроса за ролята на южнославянската литература върху руската (стр. 12). Това правилно методологическо указа ние на Сперански заляга в научната литература след него; тази мисъл той развива в по-новите си трудове, подготвяни за печат, но останали необнародвани. Многобройните проучвания на Сперански с право го очертават като учен, който не само познава най-добре взаимните връзки между старите литератури на бъл гари, руси и сърби, но и който е дал найголям принос за разкриване историята на тези връзки. Тъкмо тази оценка може би редом с констатацията, че проблемът за руско-славянските връзки през XI-XVII векове, представляващ голям научен интерес, все още се нуждае от разработване, е послужила като повод да се обнародват някои от изследванията на Сперански, останали в неговия архив.