Из Биография на двойника. Асен Разцветников

„Макар и за нас изкуството да е храм, все пак то е храм на бога-живот" - заявява един от четворката", след като и тя, и цялата ни общественост са пили вече и от възторзите, и от погромите на кръстопътната 23-а година, с ясното съзнание за „ние сме ново поколение“. „С живота ние искаме да съединим красотата. Това са думи на изповед, дошла след като „аз"-ът на българския писател има вече дългогодишен опит в стремежа да подчини себе си, туй сърце, дето страда", на общонародни интереси и идеали. Това са думи, носещи нови акценти в изживяното още у Ботев страдание и безумство в отзив на плач народа!" из Нови акценти, защото и времето е ново или по-точно друго. Епохата на народните водачи, на единия, повел след себе си множеството, е минала страница от националното ни съзиждане, въпреки че вечният проблем си остава: но, кажи ми що да тача в тоя мъртъв свят коварен? Зададен директно и с болка, това е един от онези въпроси, които не търпят отлагане на отговора независимо през кои точно моменти от историята на бъл гарите е поставен. В своето време Ботев му отговори със смъртта си. Но тя не го премахна от душевността на българския интелигент, не писа срещу него - отговорено завинаги. Напротив, той се оказа още по-драматично вкован в съд бата на всяко следващо поколение и на всеки отделен творец. И с минаването на годините той става само още по-сложен - обвързан и обвързващ.