Приемственост между стара и нова българска литература

Известно е, че качествените преобразования в литературното развитие настъпват изведнъж. Те се подготвят от поредица предварителни явления рамките на старото, зреят в благоприятна почва, за да покълнат и избуят. Новите идеи и форми се зараждат в лоното на традицията отначало като елементи, които подсказват непригодността на предходната литература да задоволи изменилите се духовни потребности. След това се появяват нов тип произведения, бележещи нови тенденции и насоки в идейното и литературното развитие, но не изместват изведнъж старите. Те живеят паралелно с тях като изключения, понякога дори биват незабелязани или недостатъчно оценени от съвременниците, но с течение на времето стават все по-популярни и дават подтици за други, още по-различни и нови по същност творби. Тези първи рожби на зараждащото се ново общество с ново самочувствие и нов поглед върху света, макар и вече твърде различни от своето обкръжение и от предходната литература, все още носят в себе си дъха на това обкръжение; видими и невидими нишки ги свързват c традициите от миналото. При епохи на смяна на идеологията и светоусещането, на преустройство на обществото се забелязва продължителен период на преход, когато литература та се видоизменя и обновява, за да отговори на нови жизнени потребности. Този период на преобразование на литературата като цяло трае обикновено столетия. Невъзможно е да се установи граница между едната литература и другата в рамките на едно десетилетие или чрез една дата. Преходът между античната литература и византийската, между византийската и новогръцката, между ста рата българска литература и новобългарската е бавен и неравномерен. Движение то на литературите към съвсем различна идеология, жанрови форми, метод, тематика познава своеобразни междинни, смесени явления, изпреварили и за къснели явления, а и у авторите, които се окачествяват като нови, все още съще ствува здрава връзка със старата книжовна традиция. Ако поставяме Паисий в началото на нашето духовно възраждане, това естествено не означава, че преди 1762 г. нашата литература е изцяло стара, а след тази дата става нова. Това също така не означава, че самата История на Паисий и най-ярките творби на ранното Възраждане са изцяло нови - някакви неочаквани творения на личности, дошли от един непознат свят.