В памет на Пеньо Русев

Почина Пеньо Русев. Смъртта го завари насред път, тъкмо когато инте ресите и усилията му, разпръснати в много посоки, трябваше да стигнат до обобщения и някаква - винаги относителна - завършеност. Пеньо Русев беше професор по история на българската литература във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов" и доктор по психология на художественото творчество. В института, който подготвя бъдещите творци на българския театър и кино, той изгради с много усилия и преданост преподаването на родната литература. Неговите студенти, уморени от традиционните знания и школската взи скателност на средните училища, погледнаха с нов поглед и неспиращ интерес към тази литература. Той ги научи да я разбират и обичат не само защото умееше да свързва нейните постижения с изискванията на театъра и киното, но и защото успя да организира лекциите в съгласие със съвременната наука и съвре менното обществено развитие. От ранните години на научна дейност (като асистент и младши научен съ трудник в Института за български език и Института за литература при БАН) до зрелостта си на професор във ВИТИЗ Пеньо Русев не престана да изследва проблеми на българската литература. Неговите студии върху литературата от времето на Първата световна война, върху творчеството на Михалаки Геор гиев, Смирненски, Яворов и Елин Пелин свидетелствуват за един търсещ и пре дан на работата си научен работник. Пеньо Русев е един от създателите на Търновския университет „Братя Ки рил и Методий", негов пръв и дългогодишен зам.-ректор, ръководител на една от катедрите и на няколко научнопроблемни групи. Широката му и плодотворна работа като организатор и автор на изследвания върху Търновската кни жовна школа, творчеството на Григорий Цамблак, връзките между византийската култура и литературното развитие в Югоизточна Европа през Средновековието и т. н. е до голяма степен пионерска. Въз основа на богат и проверен фактически материал Пеньо Русев дава всестранна характеристика на Търновската реформа, подчертавайки обществено-политическия смисъл на Евтимиевото дело: пред надвисналата опасност от унищожаване на народността чрез силното идеологическо въздействие на една завоевателска верска държава, каквато е била Османската империя, книжовниците от Търновската школа правят опит за заздравяване на националното единство чрез създаване на обединяваш, наддиалектен, еднакво валиден за цялата българска християнска народностна общност литературен език. В развитието на средновековната българска култура той открива няколко основни момента: независимост, демократичност и единност.