Някои тенденции в Толстоевата проза

Толстой започва творческия си път през 50-те години - времето на разцвет на руската проза, на социално-психологическата повест и роман. Още пър вото свое отпечатано произведение „Детство“ той нарича и роман, и повест. Същата съдба в жанровото си определение има и завършеното в края на 50-те години „Семейно щастие“, споменавано от автора като разказ, повест и роман. Това не би обърнало особеното внимание на изследователите, ако през 1865 г., изпращайки в сп. „Руски вестник“ на М. Н. Катков готовата за печат първа част на „Война и мир“, Толстой не се обръща с настойчивата молба ... .. в обявлението да не се назовава моето съчинение роман. За мен това е много важно..." (61, 67). А само след три години той пише и „обяснение“, както нарича статията си „Няколко думи по повод книгата (курс. м.) „Война и мир", в която отбелязва: „Какво представлява „Война и мир“? Това не е роман, още по-малко поема, още по-малко историческа хроника. „Война и мир“ е това, което авторът е искал и могъл да изрази в тази форма, в която то е изразено" (16, 7). Толстой посочва тази особеност още от времето на Пушкин - че нито едно истински художествено произведение на руски автор не би могло да се вмести във формата на роман, поема или повест. Историята на руската литература „не само дава много примери за отклонение от европейската форма, но не дава нито един пример за обратното“ (16, 7). Същата мисъл се съдържа и във вариантите на предговора към „Война и мир“: „Ние русите въобще не умеем да пишем романи в оня смисъл, в който разбират този род съчинения в Европа..." (13, 54). Роман - „първият в живота ми роман“ (62, 25) - така Толстой нарича едва „Ана Каренина". Но и тук жанровото определение е съпроводено от уговорката „роман, широк, свободен..., в който без напрежение би влязло всичко, което ми се струва, че съм разбрал от нова, необичайна и полезна за хората страна" (64, 235). Още Пушкин, създателят на първия руски реалистичен роман, отбелязва, че в наше време под роман се разбира историческа епоха". В последните строфи на „Евгений Онегин" той нарича своето произведение „свободен роман". Чрез съдбата на героя да се разкрие характерът на епохата - този белег на „Евгений Онегин" е едно от пушкинските „начала", създало традиция. От първата „енциклопедия на руския живот“ до края на века руският роман е „епопея на времето". Повествованието за героя, за отделната личност разширява своя съдържателен обхват до степен, в която се откроява „противоречието между обществените форми на живот и неговото дълбоко субстанционално начало" според думите на Белински за романа-поема „Мъртви души“. Съзнанието на героя се изследва тясна връзка с народностното начало на руския живот, с народните идеали.