Милка Бочева

Произведенията на Лермонтов са известни в България още преди Освобождението на страната, но широка популярност те придобиват едва по-късно. Поколенията от 80-те и 90-те години са се запознавали с тях в гимназията. По спомени на съвре менници, често след шумните спорове в литературните кръжоци са пели хорово „Вы хожу один я на дорогу", рецитирали са много стихотворения на големия поет наизуст - на руски език, както е било модно тогава. Лермонтовото творчество е познато на българската интелигенция непосредствено в оргинал. За това допринасят, от една страна, българите - руски възпитаници, от друга — въвеждането на руски език като задължителен предмет в училищата на свободна България. „При посещаването на българските публични и частни библиотеки обикновено явление е в тях да се намерят руски книги и особено класически произведения на руската литература, в това число и произведенията на М. Ю. Лермонтов - пише в 1914 г. П. Заболотский. - Този факт трябва да се отчита когато говорим за запознаването на българите с Лермонтов, тъй като само опознаването на преводите на Лермонтови произведения и на руската научна литература върху Лермонтов на български език съвсем не може да ни даде правилна представа за степента на неговата известност сред българската образована публика, която не изпитва нужда от преводи от руски, понеже има възможност да го чете в оригинал".

Съветското литературознание има вече твърде голям опит във всестранното осветя ване на проблемите, свързани с развитието на руската литература. Но търсенето на истинските измерения на този изключителен литературен феномен е и ще бъде негова за дача. Тя насочва изследователите към необ- ходимостта да бъде изяснено националното своеобразие на руската литература - въпрос, който занимава такива изтъкнати литературо150 веди като Д. С. Лихачов, А. А. Морозов, Б. И. Бурсов, Н. Я. Берковски и др. Книгата на добре познатите у нас видни съветски учени Е. Н. Купреянова и Г. П. Макогоненко „Националното своеобразие на руската литература" в концептуално отношение бележи редица нови моменти. Построена върху ленинския принцип на историзма, тя представлява своеобразна история на утвърж даването на националното своеобразие на руската литература от XI до XIX в., построена в актуалния за литературознанието план на общоевропейските литературни процеси. Авторите са намерили верен методологи чески ключ за правилното решаване на слож ните въпроси на руската литература и взаимодействието и със западноевропейските лите ратури. Задачата им е да представят „типологическото единство на фундаменталните закономерности“ в общоевропейския историколитературен процес. За да бъде очертан „междунационалният типологически модел", е нужно преди всичко да се изучат и посочат онези явления, които определят националната типология. Това е и изходното начало в работата на двамата автори. Включването под такъв ъгъл на руската литература в единния развой на европейските литератури способствува най-пълно да се разкрие националното й своеобразие. Успехът в провеждането на типологичния анализ е обусловен и от избора на оня проблем, чрез който най-пълно се откроява своеобразието на руската литература - основния в нея проблем за човека, съотношението човек - общество. Подзаглавието на книгата - Очерци и характеристики", уточнява спецификата на изследването, което цели не всеобхватност, а открояване на характерните акценти. Конк ретният анализ в него е подчинен на систематизирането на явленията, обуславящи хода на общия литературен процес. Сравнителният аспект разкрива не само въздействието на руската литература върху останалите, а и онова, което творчеството на нейните крупни представители е асимилирало от тях. Подбо рът на автори и художествени произведения илюстрира последователно провеждания в работата двоен принцип - на сходство и отлика. Първата част на книгата е посветена на Древноруската литература. В нея Е. Н. Купреянова е насочила вниманието си към кардинални (някои от тях - спорни и досега) проблеми от исторически, общокултурен и литературен характер. Възникването, формирането и развитието на руската литература се разглеж да като неделима част от държавното дело и строителство. Аргументирано е обоснована тезата, че социално-икономическото разви тие на Киевска Русия достига до утвърдени феодални отношения чак в началото на XVIII в., момент, в който повечето западноевропейски страни са в най-висок стадий на Феодално развитие.

Толстой започва творческия си път през 50-те години - времето на разцвет на руската проза, на социално-психологическата повест и роман. Още пър вото свое отпечатано произведение „Детство“ той нарича и роман, и повест. Същата съдба в жанровото си определение има и завършеното в края на 50-те години „Семейно щастие“, споменавано от автора като разказ, повест и роман. Това не би обърнало особеното внимание на изследователите, ако през 1865 г., изпращайки в сп. „Руски вестник“ на М. Н. Катков готовата за печат първа част на „Война и мир“, Толстой не се обръща с настойчивата молба ... .. в обявлението да не се назовава моето съчинение роман. За мен това е много важно..." (61, 67). А само след три години той пише и „обяснение“, както нарича статията си „Няколко думи по повод книгата (курс. м.) „Война и мир", в която отбелязва: „Какво представлява „Война и мир“? Това не е роман, още по-малко поема, още по-малко историческа хроника. „Война и мир“ е това, което авторът е искал и могъл да изрази в тази форма, в която то е изразено" (16, 7). Толстой посочва тази особеност още от времето на Пушкин - че нито едно истински художествено произведение на руски автор не би могло да се вмести във формата на роман, поема или повест. Историята на руската литература „не само дава много примери за отклонение от европейската форма, но не дава нито един пример за обратното“ (16, 7). Същата мисъл се съдържа и във вариантите на предговора към „Война и мир“: „Ние русите въобще не умеем да пишем романи в оня смисъл, в който разбират този род съчинения в Европа..." (13, 54). Роман - „първият в живота ми роман“ (62, 25) - така Толстой нарича едва „Ана Каренина". Но и тук жанровото определение е съпроводено от уговорката „роман, широк, свободен..., в който без напрежение би влязло всичко, което ми се струва, че съм разбрал от нова, необичайна и полезна за хората страна" (64, 235). Още Пушкин, създателят на първия руски реалистичен роман, отбелязва, че в наше време под роман се разбира историческа епоха". В последните строфи на „Евгений Онегин" той нарича своето произведение „свободен роман". Чрез съдбата на героя да се разкрие характерът на епохата - този белег на „Евгений Онегин" е едно от пушкинските „начала", създало традиция. От първата „енциклопедия на руския живот“ до края на века руският роман е „епопея на времето". Повествованието за героя, за отделната личност разширява своя съдържателен обхват до степен, в която се откроява „противоречието между обществените форми на живот и неговото дълбоко субстанционално начало" според думите на Белински за романа-поема „Мъртви души“. Съзнанието на героя се изследва тясна връзка с народностното начало на руския живот, с народните идеали.