Произход на сатирата

Пречки предимно от социален, естетски и морално-утилитарен характер спъват напредъка на теорията на сатирата - една от най-слабо разработените области на литературната наука. Това не бива да ни се вижда странно, щом като сатирикът се стреми не само да извика естетическа наслада, но и активно да участвува в борбата за обществено и нравствено въздигане на човека. Докато революционните идеи на просветителите върху политически строй, държава, нравственост, религия и наука стимулират критическото начало в поетическото творчество, то от XIX в.. насам западните изследователи все по-настойчиво абсолю тизират примирителния хумор и подценяват сатирата като тенденциозна книжнина, чиито цели лежат вън от сферата на изкуството. Естетическото тесногръ дие достига най-крайни прояви в Германия, а в Англия повече, отколкото другаде, злобата и недоброжелателството се асоциират с представата за сатирика. В едни случаи Сервантес и Рабле, Суифт и Волтер получават почетната титла хумористи, а в други сатирата се разглежда като излишна за съвременността и се пророкува близката и гибел. По сполучливия израз на Г. Лукач литературата на протеста и социалната критика се превръща в „заварено дете на буржоазната наука". И ако към средата на нашия век по-новите поколения учени на Запад започват да се отнасят критически към несъстоятелните фикции на старата есте тика, те не могат напълно да се освободят от удобния консерватизъм на миналото. Такъв е случаят и с най-новата теория за произхода на сатирата из елементарните условия на първобитната култура.