Публицистика и критика от Тодор Абазов

Плодотворното съжителство на критика и публициста в една и съща личност едва ли бихме могли да определим като изключително явление в нашата културна история. Книгата на Абазов е още едно потвърждение на факта, че тази традиция е още жизнена. Друг е въпросът, който вълнува и самия автор - доколко съвременната ни публицистика е критична и самокритична и доколко критиката ни е публицистична в добрия смисъл на термина В същност кни гата, която е обект на нашите критични бележки, не е само „публицистика и критика", а и задълбочен размисъл за публицистиката. Публицистичните изяви на автора в кни гата са главно в жанра на публицистичния портрет. Абазов владее това изкуство на значително художествено равнище. Интере сът му е насочен оправдано към изтъкнати майстори на нашата литература от класиката до нашите съвременници, като Веселин Андреев, Ефрем Каранфилов, Серафим Северняк и др. В публицистиката на писателите авторът открива по специфичен начин отразена творческата индивидуалност. Самата публицистика за него е сфера с богати възможности за проявление на това своеобразие. Абазов изхожда от убеждението, че поради някои свои същностни белези пу блицистиката разкрива важни черти от духовния портрет на твореца, които в останалото му творчество не намират достатъчно идейно-естетическо покритие. Размишлявайки върху липсата на единство в теорията на публицистиката, авторът е склонен да приеме определението на съ ветския писател Георгий Марков, че тя е преди всичко жанр на художествената литература, органична, неотделима част от нея". Струва ми се, че това разбиране отговаря само на част от истината. Публицистиката несъмнено има древни корени и не бихме сгре шили, ако ги потърсим още в античната ре торика. Тук не е възможно да правим анализ на публицистични творби, номисля, че не бихме се затруднили да открием във всяка такава творба някои твърде характерни похвати на класическото ораторско изкуство. Разбира се, става дума за елементи, при това поели нови съдържателни и формални функции. Днес публицистиката се развива при усложнени условия - както в сферата на журналистиката, така и на популяризацията на науката и на художествената литература. Сам по себе си този факт, това нейно „междинно" битие я прави нееднородна и затруднява нейното определение. В своя анализ на изкуството на публи циста Абазов вярно сочи редица особености, продиктувани от социалната функция на публицистиката и от нейните жанрово-стилни 148 закономерности. Наблюденията му върху такива слабости на нашата съвременна пу блицистика като липса на полемичност и критичност в нея, прекаляване с патетичното начало, слабата аргументация на авторската теза и пр. отговарят на действителното състояние на нещата и по този начин повди гат един важен проблем - борбата за повишаване идейно-художественото равнище на съвременната ни публицистика. Критиката в книгата заема значително помалък обем от публицистиката, но тя също се отличава с тематично и проблемно разнообразие. Литературно-критическите портрети, поместени в тази част на книгата, впечат ляват с усета на автора им за характе рологичното у портретувания, с аналитичното му умение да направи творческото своеоб разие понятно и релефно. Вече немалко е писано в нашата изследо вателска литература за такъв несъмнено интересен творец като Светослав Минков. Неговото особено място в нашата литература, оригиналността на творчеството му са занимавали редица изследователи. Естествено много страни на неговото творчество са получили убедителна интерпретация в литературната ни история и критика. Както всеки истински значителен писател, и Минков при срещата си с нов изследовател му открива нова, още непроучена страна в своето творчество. Тази нова страна, която Абазов вижда в оригиналната проза на Светослав Минков, е според мене разбирането за ролята в творче ството на този значителен наш белетрист на идеите, на обобщението. Разбира се, всяко творчество в една или друга степен е идейно, но при Минков става дума за нещо друго - няма друг български писател, който попоследователно от него да превръща самите идеи в обект на художествено пресъздаване. Абазов вярно сочи такава особеност на не говата критика, а именно, че тя не е толкова критика на нравите, колкото на идеите, не толкова на характерите, колкото на категориите"