Ирина Захариева

След като Стамболов идва на власт, изгоненият от политическата арена бивш шеф на правителството на либералите Петко Каравелов бил принуден да се занимава с културно-просветна дейност. Той основава в София дружество за разпространяване на полезни знания сред народа и за развитие на неговия вкус, което започва да издава в 1888 г. списание„Библиотека „Свети Климент“, наречено така в чест на най-стария просветител Климент Охридски. През периода на острия книжен глад в България и наводняването на книжния пазар с долнопробна литература списанието се стремяло да даде на широкия читател образцови произведения на световната литература. Преобладаващо място в списанието заемат руските писатели. Страниците му са изпъстрени с имената на Пушкин, Некрасов, Тургенев, Лермонтов, Толстой. Читателите се запознават с малко известни или съвсем неизвестни за тях автори: със стихотворенията на Батюшков, Колцов, Плешчеев, И. Козлов, с разказите на Шчедрин, Короленко, Гаршин, Каронин-Петропавловски. „Библиотека „Свети Климент“ съумява да стане проводник на руското обществено-литературно влияние в България по време на развил нялата се стамболовска реакция, когато официалният вестник „Свобода" води разюздана русофобска пропаганда и настоява да се подбира специална литература от западни автори за подрастващото поколение. Писателят-народник Т. Г. Влайков в спомените си за 80-те и 90-те години се отзовава за списанието като за много хубаво и ценно за вре мето си. "1

Научното издание, привлякло нашето внимание, представлява продължение на колективния труд „Русская советская поэзия. Традиции и новаторство. 1917-1945" (Ленинград, 1972). Тези две книги вече ни дават ос нование да говорим, че в съветското литературознание през 60-те 70-те години уси лено се изучава ролята на националните традиции в развитието на художествената литература. В сборника, отговарящ на назрялата потребност още по-широко да се изучи въпросът за ролята на националните традиции в съвременната руска поезия, взимат участие такива известни литературоведи и критици като П. Виходцев, Л. Долгополов, А. Павловски, А. Михайлов, които в продължение на много години се занимават с проблемите на поетическото новаторство. Статията на П. Виходцев, отличаваща се с дълбоко диалектично разбиране на целия процес на развитие на съветската поезия, запознава читателя с общата проблематика на сборника. Авторът на статията подчер тава, че „изучаването на творчеството на отделните съветски писатели от гледна точка на националните художествени традиции спомага по-добре да се разбере техният принос в руската литература, да се изяснят естетическите им принципи и творческа еволюция" (c. 9). Като се спира върху историко-литературната съдба на Маяковски и Есенин, ученият показва как научната неизясненост на отношението им към литературното наследство на класиците и към фолклора доведе до повърхностно разбиране дейността на големите художници на словото. В частност доста се е разпространило разбирането за новаторст вото на Маяковски като „разрушаване на класиката. Неговите творчески новации се обясняваха с връзката му с авангардисткото течение - футуризма. По такъв начин поезията на революционния трибун насилствено се откъсваше от националните източници. А в действителност, както показват многобройните конкретни изследвания през последните десетилетия, приносът на Маяковски в съветската поезия „в голяма степен е бил обу словен от разрива му с модернизма и закрепване връзките с класическите традиции" (c. 9). Драматична се оказва литературната съдба на Есенин през 20-те-30-те години, в периода, когато в критиката доминира вул гарносоциологическият поглед върху художественото творчество и националният поет се характеризира като изразител на настрое нията на консервативната част от селячеството, а неговото приобщаване към револю ционните идеи опростено се разглежда като освобождаване от селските настроения. Истинското своеобразие на Есенин, както отбелязва П. Виходцев, беше разбрано само във връзка с изучаване дълбоките национални основи на неговото творчество" (с. 10).