Петер Юхас

Най-добрите умове на унгарския народ от десетилетия вече виждат мя стото на унгарците в общността на източноевропейските народи. Ласло Немет дава израз на това схващане, което преди изказа и Ади и до което стига още Кошут след кървавия разгром на революцията от 1848 г.: че унгарците са източноевропейски народ и бедите им са, общо взето, еднакви с бедите на останалите източноевропейски народи. „Живеем си така едни до други, без знаем нищо едни за други - пише Ласло Немет в една от статиите на кни гата си „Свидетел“. - Вече е време да опознаем нашите „млечни братя", които заедно сучем от посталата гръд на една обща съдба." да C И все пак, додето общият исторически и социален поврат не събуди y нашите народи взаимния интерес към духовните ни ценности, у нас се показваше относително твърде малка заинтересованост към литературата и изку ството на „млечните ни братя". Но с толкова повече всепоглъщащо внимание сме следили онова, което става в литературата на големите нации, развиващи се при по-благоприятни исторически и социални условия, та вече почти бяхме почнали да забравяме, че и един малък народ може да създаде нещо голямо, от световно значение. Това поведение беше донякъде разбираемо и естествено. Нашите писатели и читатели с основание са отправяли поглед към Шекспир, Данте, Гьоте, Толстой и други такива титани на духа. И унгарската, и българската литература еднакво биха пострадали, ако не бяха черпили в колкото може по-голяма мяра от техните произведения с общовалидна стойност. Но същевременно е нанесло ущърб и онова, че често сме подминавали равнодушно литературата на народи с родствена историческа съдба, с които в много отношения имаме общи допирни точки. Защото развитието на литературата и на обществения живот се подпомага не само от тия литератури, които са ни изпреварили с една или две художествени епохи, но и от ония литератури, заедно C които сме изправени пред разрешаването на сходни художествени задачи. Впоследствие, разбира се, много неща се промениха. И днес е поета правилната насока. Общоприето е схващането, че превеждането и популяризирането на литературните произведения не е само литературно дело, а нещо много повече от това. Та нали необходимото условие за взаимното разбиране е взаимното опознаване. И освен литературата едва ли има друга област от човешкото творчество, в която един народ да дава по-правдива картина за себе си пред друг народ.

Едва ли има друг съвременен български поет, за който чуждестранният и българският читател да имат толкова ясна представа. Та нали избраните му стихове се появяват през последните години във все нови и нови издания. Почти всичко, написано от него, е излязло на френски, руски, словашки, унгарски и т. н. А моята задача да обрисувам в няколко страници поета Атанас Далчев наистина би била излишна, ако нямах основания да предположа, че въпреки отдавна създадените „точни" представи за него в София, Париж, Москва или Будапеща има все пак известни различия. По време, когато в литературата единовластвува свободният стих, се срещат и такива мнения, които ценят у Далчев преди всичко и с пълно право благородния поддръжник на класическата строфа. Та кой по-майсторски от него умее да използува формулите на класическия ритъм! Но въпреки това се усеща, че той навлича античната форма като защитна ризница, че в нейното строго пространство лети свободно и неограничавано, а в най-сложните извисявания на въображението му блясват картини от реалната действителност. Също с пълно право други виждат в Далчев първия български поет на отчуждението, понеже той е най-добрият поет-изобразител на конфликтите в живота на големия град. Трети го смятат за създател на обективната лирика. Защото може би в днешната българска поезия лирата на Далчев е наистина най-далече от поезията, в центъра на която стои поетическото аз и която можем да наречем поетично наследство. Най-после има и такива, които го считат поет-индивидуалист. И в това има нещо вярно, но затова пък няма поет-индивидуалист, който да е поставил повече и по-парливи въпроси от него. Наричат го още рационален поет, „poeta doctus“, предметен поет... Тогава, къде все пак е мястото на Далчев в съзвездието на българските поети? Атанас Далчев е единично, самотно явление в българската литература, макар в лирата му да е опъната и онази струна, която в началото на века бе прекъсната в последните стихове на Димчо Дебелянов. „Връщайки се в миналото към младите си години - пише Далчев в своите „Фрагменти", - аз си спомням повече възторга на другите от стихотворенията на Димчо Дебелянов. По това време бях толкова запален от Яворовата поезия, моя страст още от юношеска възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея. Затова може би, когато по-късно започнах да чувствувам Дебелянов, моите предпочитания по контраст отиваха към ония негови произведения, които бяха най-малко повлияни от Яворов, най-малко яворовски: към елегиите и преди всичко към военните му стихотворения.

От гръцки и латински извори знаем, че в легендата за произхода на някои племена, населявали хунската империя, елен повел към нова родина отделилите се от баща си двама братя. Известно е още, че при Атила често пребивавали пратеници на византийския двор. Единият от тях - Приск Ретор - като очевидец разказва в своя пътепис, че в средата на V в. дворът на Атила вече е познавал легендата за преследването на елена -- самият Ретор я бил чул там от устен извор. Естествено това съобщение не е могло да бъде още легендата за общия произход на българите и маджарите, тъй като оногурските българи и фино-угърските маджари се оттеглят от Западен Сибир към Византийската империя едва след смъртта на Атила - с онова преселение на народите, което започва след разпадането на западната хунска империя. По времето, когато Приск Ретор записва легендата за елена, тя по всяка вероятност е била вече древна традиция, тъй като Енапий (414 от н. е.) напомня за нея цял половин век преди господството на Атила. Но първия запазен паметник откриваме чак през V в. у църковния историограф Созомен, който в написано през периода между 439 и 450 г. съчинение дава следния вариант на легендата: „Това племе (т. е. хуните - б. а.) било, както казват, по-рано непознато на траките около Истър и на самите готи. Те не знаели, че живеят в съседство едни с други, понеже помежду им се простирало огромно езеро. И едните, и другите мислели, че населяваната от тях страна е краят на земята, а след това - без крайно море и вода. Но веднъж един пощръклял вол преминал езерото и пастирът го последвал. Други пък казват, че една сърна, като бягала, показала на някои хуни-ловци пътя, който бил залят от водите (курс. м., П. Ю.). А ловците, възхитени от умерения климат и от добре разработената земя, когато се върнали, разказвали на господаря на племето какво са видели. Наскоро те влезли за пръв път в съприкосновение с готите. А след това се отправили на поход с цялата си войска, победили ги и завзели цялата им земя. "