Петко Тотев

В новата българска литература проблемът поет и общество е разработен най-напред от Петко Славейков. Нещо повече - основните поетични завоевания на дядо Славейков - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“, „Народен" - са постигнати именно в това направление. на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" образуват неделим, завършен поетичен цикъл. Славейков пръв от новите български поети се сблъсква така остро и фронтално с обществото, пръв изповяда напълно искрено настъпилата драматична криза в отношенията с него. Доколко това е необичайно и странно, показват отзивите за стихотворението „Не пей ми се". Едни съчувствуват поета, ободряват го - „Пейте, Славейков!"; други го обвиняват в капитулантство и злъчно го иронизират. И тази критика срещу „Не пей ми се", отправена от името на седемдесетте години, от върха на надигащата се най-голяма вълна българското националноосвободително движение, си има своята жестока справедливост... Но, от друга страна, Славейков не е можел да не напише „Не пей ми се". Както не е можел да не напише „Жестокостта ми се сломи", където излизането от кризата - най-деликатният момент във всяка драма - е толкова органично славейковско, толкова искрено, колкото и изповедта „Не ми се". B пей Както е най-естествен славейковският обществен идеализъм, тъй е естествен и конфликтът на поета с едно общество, в което гинат без отзвук поривите на най-достойните и призваните. Тази част на драмата ни е най-добре известна, защото тя най-често се повтаря. В толкова човешкия час на „Не пей ми се един друг голям български поет ще каже, че културният човек в България често ще съжалява, загдето не се е родил идиот; крупен класик на нашата проза ще на прави предсказанието, че ако някога се роди у нас гений, това ще бъде геният на завистта; един от големите певци на Тракия ще поиска да убие слабия си поетичен глас, за да работи тъпо за черния хляб... И все пак нищо не може да се сравни със силата на Славейковата атака срещу равнодушието и неподвиж ността на масите, срещу черната неблагодарност на обществото към благородните и самоотвержени усилия на народните будители: Славни песни днес нито са възможни; веч за слава достойните измрели, а живите кат че не са живели - нечувствени, равнодушни, нищожни. 118 Колкото повече се издига равнището на интелигента, толкова повече той изпреварва времето си. Разстоянието между издигнатия човек и съвременното му общество ражда един трагизъм, който може да има най-различни окраски: народническа жертвоготовност и самоотверженост като изкупление на правото да бъдеш културен; стоическа мъжественост (непоклатима даже при силни колебания в смисъла на целта и перспективата); женствена резигнация, прекъсвана често от инфантилни бохемски експлозии; непукизъм - пълно безразличие към всичко и всички. Но има, разбира се, и друго осмисляне на тази вечно актуална драма. На всеки нов етап от своето развитие духовно издигнатият човек не само измерва отдалечението си от обществото, но винаги търси по нов начин и „обратната връзка“, „обратния" път към другите, народа, обществото, към времето и съвре менността. Тъкмо този участък на цикъла е най-трудният. И не всеки се оказва подготвен за него.

Не е трудно да се види общият биографичен извор на носталгията у нашите възрожденски поети. Всички те напущат бащиния дом рано, отиват да се учат Русия или на Запад, завършват или най-често не завършват своето учение, за да отдадат всичките си сили и цялата си нетърпелива младежка енергия на борбите, които води българската революционна и нереволюционна емиграция в Букурещ, Одеса, Белград, Цариград... В носталгията на българската възрожденска поезия се усещат конкретни съдби, младежки лирични изповеди, които следват спонтанните изблици на трепетно и живо чувство. Всички това е изтъкнато добре в проучванията на поезията от Възраждането. Но тук се крие и една подводна опасност, която невинаги се осъзнава добре. Невинаги се прекрачва прагът на биографизма и „найвитета“, за да се видят по-едрите измерения, по-големите и по-сложни стойности на възрожденската носталгия. За всички е ясно, че образът на майката в поезията на Раковски, Чинтулов, Славейков, Каравелов, Ботев е неразделен от образа на родината. Възрожденският поет, който изплаква с пълна искреност майце си всичко, що е наболяло в сърцето и душата, по най-естествения път открива родината дълбоко в своята същност на човек и българин. Тъкмо откритието тук е най-важното и найхарактерното. Защото носталгия винаги е имало и ще има. Ще има дори в найрационалистични и несантиментални времена. Откритието на родината в самата светая светих на човека у възрожденския поет съвпада исторически с възкресението на отечеството, с могъщ изблик и подем на националното чувство, което най-рано, най-точно и безпогрешно доСлавя полъха на бъдещото освобождение, на независима и свободна България. Предусещането на свободата е основният, но не единственият тон в богатото съзвучие на възрожденската носталгия. Чрез нея се прониква и далеч в миналото, в трагизма на народа, в историята на неговата вековна мъка. Довчера трагедията на българина е изглеждала непреодолима и сякаш предопределена. Тази истинска драма, както еизвестно, ражда „Жестокостта ми се сломи“ от Петко Славейков, възлова творба не само във възрожденската лирика, но изобщо в българската поезия, в избирането на нейния основен път. Възрожденската носталгия - това е първото лирично предчувствие на бъдещото свободно отечество и същевременно първият дълбоко личен и единосъщен плач по неговата вековна трагична орисия.

Гротеската - най-тежката артилерия на сатирата - в новата българска литература най-напред и завинаги е свързана с името на Георги Кирков - Майстора. Гротескни елементи могат да се намерят у много негови предходници (особено във възрожденската фейлетонистика: Славейков, Каравелов, Ботев, Захари Стоянов), но първото значително и продължително съсредоточаване върху специфичните възможности на гротескното изображение намираме тъкмо в политическата сатира на „Работнически вестник". Разбира се, това не е случайно и не може да бъде случайно. ЧУДНОВАТИ ЖИВОТНИ В първите басни, а и дълго след това в характерната „политическа зоология" на „Работнически вестник" действуват „чисти", натурални зоотипове. Но колкото се отива към края на серията, толкова повече зоологията започва да се превръща в митология. Появяват се чудновати, фантастични животни, които във фейлетона „Политическа зоология" вече преобладават над натуралните видове. Тягата към зоомитологията енесъмнено проявление на обща устременост във вътрешното творческо развитие на Майстора: от сатирата във формите на живота към гротеската, от Дремиградския цикъл към зоомитологията, марионетния спектакъл, фокусите, магиите, призраците и вещиците. Във вътрешното развитие на сатиричната форма у Георги Кирков, в самата най-интимна творческа биография на пролетарския сатирик се проявява най-ясно, най-отчетливо, най-целенасочено и най-рано общата тенденция към все по-голямо предпочитание на гротеската в модерната сатира. Още в първите си прояви сатиричната зоомитология у нас налучква основните насоки на своето формообразуване, на морфологията си: у Майстора се появяват едновременно и животните-изроди, и кръстоските между животни, инай-сетне комбинацията човек-животно. И навсякъде инвенцията на Кирков есамобитна. От фолклора се вземат само морфологични принципи, но никога - готови форми и разработки. Изрод е например консерваторът. Както добре си спомняме, той има два чифта очи: с единия чифт вижда, с втория - завижда. Най-често се срещат в политическата зоология на Майстора кръстоските. Същият консерватор еи хиена, и лисица; демократът е нещо средно между либерала и консерватора, т. е. нещо средно между чакал, хиена и лисица.