Александър Шурбанов

През последните няколко години издателство „Народна култура" предложи на читате лите нещо, което би било събитие за коя да естрана - четири тома Шекспирови пиеси превод на нашия именит поет Валери Петров. Един наистина огромен труд, разпрострян върху повече от 2500 страници, обхващащ всички известни комедии и трагедии на великия Драматург. Един, струва ми се, уникален труд на изтъкнат литератор, който отдава безцен ното време на творческата си зрелост на благородната амбиция да улови и предаде на родния си език живия глас на ренесансовия титан във всичките му безкрайни модулации. И преди Валери Петров големи наши поети са се опитвали да обезсмъртят една или друга Шекспирова драма на български език. В резултат на тези дръзновения днес ние разполагаме с високоталантливи преводи като Гео Милевия „Хамлет" или Лилиевия „Ромео и Жулиета". Но това са само отделни пиеси, които особено са допаднали на съответните поети, чрез които те са се помъчили да изразят и себе си, своята съкровена същност. Никой от тях не е имал постоянството (а и издателските възможности) да се заеме с пресъздаването на по-обемен дял от Шекспировото драматично наследство. А съвременната литературна наука вече съвсем кате C горично е доказала вътрешното органично единство на това наследство, неразривните връзки, които отделните пиеси се сливат в тематично, стилово и ритмично отношение. За пълноценното предаване на коя да е от тях преводачът трябва да познава добре и останалите, нещо повече - той трябва да ги е преживял. Първият опит за по-цялостен и професионално-компетентен превод на основните Шекспирови драми у нас принадлежи на Любомир Огнянов и неговият творчески подвиг със своите безспорни постижения заслужава уважение. Но с преводите на Валери Петров ние вече достигаме до онова ниво на пресътворяване, при което академичната прецизност е съчетана с безпрецедентна артистична свобода, за да се отървем от досадното чувство, че имаме пред себе си българския аналог на Шекспир и да повярваме, че сме се срещнали със самия него в целия му несравним ренесансовски размах. И това вече не е тази или онази знаменита творба сама за себе си, а големият поет в неговото сложно и многопланово развитие, така както то е почувствувано през вековете и разстоянията ст един негов събрат. Най-непосредственото впечатление, което читателят (а и зрителят на първите няколко постановки по новите преводи) получава от текста, е неизчерпаемото от богатство на българ ския език, неговата невероятна гъвкавост, сочност, многозначност, пъстрота на багрите и деликатност на нюансите; неговата широка гама от стилове - от дворцовата изящност до кръч марската вулгарност, от помпозното празнословие до простата, откровена и тежка мъдрост на народната реч, от сгъстената метафоричност до аналитичната прецизност на афоризма - едно удивително разнообразие, доближаващо се плътно до това на оригинала. Разбира се, тук не става дума за някаква изненада. Всеки човек, що-годе запознат с личното творчество на Валери Петров, се е радвал и преди на любовта му към словото, на детското му любо питство към неговите скрити измерения и неизползувани възможности, на несравнимата му езикова изобретателност. Това рядко дарование, минало през филтрите на завидна култура, оцветява по неповторим начин целия превод. В него, струва ми се, трябва да търсим на първо място толкова нужната конгениалност на преводача и автора, разковничето за успеха на тяхна среща. В него и още в нещо - в уважението, с което е прочетен оригинальт, в OT осъзнаването 144 на необикновената сложност и многоплановост на Шекспировия текст, в откриването и запазва нето на важните детайли, в познаването на целия идейно-художествен комплекс, характерен за ренесансова Англия.

Годината 1726 е още в началото си. Шибащите студени дъждове сякаш никога няма да престанат и зимните главоболия все така продължават да измъчват негово преподобие. Но той вече се стяга за път. Работата е най-сетне завършена и макар че сигурно има още какво да се пипне, по-добре е да послуша приятелите си и да не отлага повече. В края на краищата той посвети на тази книга цели Дванадесет години от живота си. Когато я започваше, беше едва на четиридесет шест и оттогава досега не успя ни веднъж да отскочи до Лондон. Беше изгубит и желание за това. А някога прекарваше там по-голямата част от времето си. Тогава беше наивен и вярваше, че каузата на торите е великодушна и разумна, че за да се оправи всичко, достатъчно е да бъдат разгромени безскрупулните виги, чиято единствена цел е собственото обогатяване, и дългът на честния човек е да се посвети на борбата срещу тях. Сега, толкова години след окончателния провал на торите, в ирландското уединение мислите му бяха се избистрили, илю зиите - изгубени и той смяташе... Но всичко това щеше да стане ясно на цяла Англия от книгата, която току-що бе дописал и към която столичният издател Мот, изглежда, бе проявил интерес. И така след дванадесетгодишно отсъствие деканът на съборния дъблински храм „Свети Патрик" пътуваше със своя ръкопис към Лондон. И към безсмъртието. Защото днес може би ще се намерят хора, които не са чували името на преподобния Джонатан Суифт, но неговата литературна рожба, пътешественикът Лемюел Гъливер, е, струва ми се, добре известен на всички. Още от най-ранна възраст заедно с джуджетата и великаните от приказките в нашето съзнание влиза този неспокоен мореплавател, чиято участ винаги го изхвърля на някакви необикновени брегове - ту сред перчещи се из джобовете му педя-човечета, ту сред небрежни гиганти, които го разнасят нагоре-надолу в скован специално за него кафез, ту под летящи по небето магнитни острови, ту при философствуващи коне... „Пътешествията на Гъливер" - не е ли това една от любимите книги на нашето детство? И няма ли да помним до края на живота си как клетият корабокрушенец се събужда на непознатата земя и открива, че е привързан към нея със стотици тънки въженца, така че не може да извие глава или да вдигне ръка, додето по гърдите му напредва авангардът на лилипутската армия? Или как същият той самоотвержено се сражава с два грамадни бробдингнагски плъха върху двадесетметровото легло на своята стопанка?...... Книгата е пълна с подобни занимателни епизоди и след известна преработка тя наистина се е превърнала в едно от най-популярните четива за децата от цял свят. В това отношение съдбата на Гъливер наподобява тази на Дон Кихот - 71 всички от малки знаем за неговите героични битки с огледала и вятърни мелници, за Санчо Панса, за Росинант, за Дулсинея, но колцина са чели автентичния текст на Сервантесовия шедьовър?

Славата на големия английски поет Джон Милтън (1608-1674) достига до Был гария в средата на миналото столетие. Във възрожденския ни печат неговото име с споменава наред с името на Шекспир. Към това време се отнася и първият по-серио зен опит за представяне на Милтъновото творчество пред нашия читател. През 1864 г. в два последователни броя (7 и 8) на „черковно-литературното в любословно списание" Духовни книжки е поместен български превод на Книга 1 от епическата поема Изгубеният рай. (Нека отбележим в скоби, че първата Шекспирова драма на български език ще се появи едва четири години по-късно. Издателят е Р. И (Райчо Илиев) Блъсков, а преводачът - неговият син Д. Р. (Димитър Райчев) Бль сков, по-млад брат на писателя Илия Блъсков. Преводът е в проза и, както се съобщава в бележката на издателя, е направен от руски. За онова време това е съвсем нормално - руски е един от няколкото езици посредници, чрез които по пътя на препревода у нас започва да прониква световната книжнина. Към 1864 г. съществуват два пълни руски превода на Изгубеният рай - и двата в проза. Първият, издаден през 1780 г. и след това нееднократно преиздаван, принадлежи на Амвросий, Архимандрит Екатеринославски и на свой ред е препревод от френското издание от 1729 г. Вторият, съвсем скорошен - от 1861 г., е от ориги нала и е направен от професора в Московския университет А. 3. Зиновиев. Неговата точност достига до буквалност и го превръща в идеален подстрочник на поемата. Ди митър Блъсков, който по това време учи в Одеса, би могъл да познава новия демичен превод. Той обаче, по всичко личи, превежда от стария, който вече няколко десетилетия се е ползувал с широка популярност и навярно е по-достъпен. Оттам в превода на младия Блъсков преминава автоматично Амвросиевата деформация оригинала - известно логическо опростяване и пренареждане на сложните Милтъ нови изречения, някои пояснителни добавки и друг вид редактиране. Въпреки всичко обаче трябва да се каже, че авторовите мисли и образи, както и съществените нишки на повествованието, са предадени доста точно за един препревод. Заслужава уважение ака на и богатият, гъвкав и изразителен български език на преводача.

This essay deals with a variety of intriguing analogies between literary works that can hardly be ascribed to intertextual contact. It starts with more obvious cases of continuity within a national tradition, such as Hristo Botev's re-writing of Georgi S. Rakovski's revolutionary poems in late nineteenth century Bulgaria, resulting in the creation of indisputable lyrical masterpieces that have completely obliterated their connection to their antecedents. A similar example of, most probably, conscious or semi-conscious borrowing - across national borders - is then adduced from the parallel between Reiner Maria Rilke's "Der Panther" and Ted Hughes's "The Jaguar", the two poems appearing to be involved in a debate almost as companion pieces. Further, the survey returns to Botev's poetry to detect in it motifs and images existing in Caucasian folklore and in Percy Bysshe Shelley's elegy "Adonis", both of which are highly unlikely to have been familiar to the Bulgarian poet. What comes next is a set of intricate analogies between Shakespeare's tragedy King Lear and Elin Pelin's novel The Geraks (Гераците) on the levels of ideas, plot, characters and atmosphere, suggesting direct indebteness, which has however never been acknowledged by the Bulgarian author and is generally difficult to maintain. Another, even more complex and puzzling web of resemblances is found between Dimcho Debelyanov's poem "Homecoming" ("Да се завърнеш в бащината къща"), Sergey Esenin's lyrical piece "Pismo materi", and John Updike's novel Of the Farm. Then we turn to the vexed question of the Bulgarian origins of Shakespeare's late dramatic romance, The Tempest, in order to examine the evidence of medieval Balkan chronicles and their traces in Italian and Spanish Renaissance publications which might have come to the notice of the English playwright - a possibility that remains elusive yet irrefutable. Finally, the avatars of a poetic image of symbolic potential, that of children playing on the seashore, is traced through Rabindranath Tagore's poem № 60 in his Nobel prize winning collection Gitandjali, William Wordsworth's "Ode: Intimations of Immortality", and Blaga Dimitrova's "Child and Sea" ("Дете и море"). The conclusion that can be drawn from this alarmingly varied picture of intertextuality is a reminder that the individual literary works are not watertight entities and that they participate in an endless worldwide exchange of ideas and motifs, which is not necessarily conscious but can ultimately be explained by reference to the oneness of all literature.