Валентина Радинска

Димчо Дебелянов написва „Легенда за разблудната царкиня" през 1913 г. Поемата излиза на бял свят през следващата 1914 г. - с нея се открива първата книжка на новосъздаденото списание „Звено“, редактирано от Димитър Подвързачов. Оттогава до днес, през изминалите 66 години, в критиката и литературознанието се появяват много оценки и тълкувания на поемата. Докато за съвременни ците на поета няма съмнение, че с написването на „Легенда за разблудната царкиня" се еродило едно голямо произведение в българската поезия, за техните приемственици не е така. За съжаление повечето от оценките са инцидентни, случайни, подхвърлени между другото; в тях липсват опити за цялостен анализ. Някои критици дори поддържат мнението, че „Легендата ...." е един от найхилавите плодове в градините на българския символизъм, където Дебелянов се е лутал“. Един автор твърди, че в поемата „... символично е изобразена трагедията на вечната женственост, нейният незадоволен копнеж по възмечтания избраник“; друг - че поемата е недовършена и това има дял в нейната неизясненост“, и че „здрач забулва не само отделни стихове от поемата, но основното и съдържание". Трети намира, че тук Димчо Дебелянов „разкрива темата за страданието на човешката душа, която се стреми към интимно щастие чистота на поривите". Четвърти - че „идейно-емоционалното и образно съ държание, художествените средства (между които има и много поетични) и творчески похвати, определят „Легендата..." към упадъчните произведения". Съв сем наскоро пък беше писано, че това произведение на големия наш поет е рожба на „интелектуално измъчено и изнасилено въображение"; Дебелянов посмъртно беше заклеймен, че е създал „красива“ и „студена“ поема, с „измислени царкини замъци". И И И Нямам намерение да коментирам дълбочината и истинността на тези интерпретации. Ще си позволя обаче да кажа, че последната е едно литературно кощунство. Отровата на тази обида - нека кажа още тук, в началото - ме засег на лично: може би поради болезнената ми любов към моя връстник с рижа бра да и сини очи, към сирака, който нелепо и страшно падна по очи в октомврийската кал на демирхисарския фронт през 1916 г.; към поета, който е с мене от първите ми съзнателни години, от първите ми несъзнателни стихове, и който - сигур на съм - ще е с мен, докато умра. Но моята задача сега не е да споря с когото и да било. Интересува ме само едно - за какво в същност става дума в „Легенда за разблудната царкиня“, какви загадки крие тя както в композицията, така и в сюжета си; откъде идва онова тайнствено очарование, което струи от нея въпреки привичната мъглявост; откъ де извира поробващата й сила, от която не можеш да се освободиш, щом веднъж те е завладяла?