Петър Пондев

„Ако се случи да ви нанесе път край Щърковци, а вие харно запомнете къщата на дядовата Дичова задруга, ще я познаете по висо кото ясеново дърво и по жълтата пинта с ракията, покачена за клина на дървото. Като я откачите да пиете, а вие се прекръстете, като всеки християнин... Прекръстете се, па кажете: Спор и късмет, хаир и берекет, и добра сговорност у къщи ... - Така кажете, на пийте, колкото ви душа сака! Така обича дядо Дичо!" Всичко, което Михалаки Георгиев иска да внуши за живота, за морала и за човека, ни отвежда до портата на дядо Дичовата задруга. Дядо Дичовата задруга е оня идеализиран свят от писателя, където доброто, трудът и сговорът, като трима неразделни братя от приказките, не позволяват да проникне никаква човешка злина и зла поми съл. Тук човек може да се чувствува напълно щастлив и сигурен, защото в неразделността на доброто, на труда и сговора е заключена не само заможността, но и цялата жизнена мъдрост, с която дядо Дичо, без насилие и без принуда, управлява многобройната си челяд. И Би било чудно, ако Михалаки Георгиев - този така сърдечен добродушен човек, който пише своите разкази главно през 90-те години на миналото столетие - останеше чужд на добротворческия дух на народничеството, чиито социални мечти господствуват през тази епоха. Подобно на своите събратя по перо той идеализира старата селска задруга. В нея той вижда и здравите устои на народния живот, върху които се еформирала със сигурната ръка на времето нравствената същ ност на българина - това, което новото безчовечно време иска да разруши. Към дядо Дичовата задруга с високото ясеново дърво до портата Михалаки Георгиев винаги се завръща и когато търси изход от пороците на своето жестоко съвремие.

„Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи; а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират тия именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях". И за да не остави никакво съмнение върху предназначението на своята книга, Захари Стоянов изповядва: „Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас. Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия, и никой друг омиха лицето на Бъл гария и защитиха нашата опозорена слава.. С тези думи Захари Стоянов се обръща към читателите на своите Записки", за да напомни изрично кого е имал предвид когато ги е писал. Единствен и главен герой в тях е народът и той иска народът да бъде първия техен читател.