Мильо Петров

Както е известно, Димчо Дебелянов отрано познава руските и френските модернисти. Още през ученическите си години той чете, преписва, заустява, рецитира техни стихотворения. Когато отива в София, започва упорито да изучава чужди езици, за да може да чете в оригинал любимите си поети. Отсега нататък заниманията му с литература са съзнателни, целенасочени, системни. Роденият поет добре чувствува и разбира потребността от собствен естетически светоглед и интензивно работи, за да оформи и развие поетическото си дарование. Вече от 1907 г. живее само с литература. С голям интерес следи всичко, което излиза от и за модерните писатели. Събира книги, списания, вестници за библиотеката си, а онова, което не можел лично да си набави или изпише, той заемал временно от приятели. В това отношение особено полезна за Дебелянов е дружбата му с Лилиев, който редовно получавал всички най-авторитетни европейски издания. Двамата поети се чувствували винаги близки и всякога са намирали взаимно разбиране. Всеки виждал в другия своя духовен брат, превъзходния приятел. Те обсъждат свои и чужди произведения, дават си съвети, изразяват препоръки, изказват мнения по редица въпроси. После, когато Ли лиев следва в Париж, чрез писма се осведомяват за литературния живот в България във Франция, споделят интересите, стремежите, възторзите, творческите си планове. По такъв начин и преди всичко чрез самостоятелно литературно образование и възпи таване Дебелянов израства като самобитен и голям поет. И Но Дебелянов еизвестен още и като майстор на художествения превод. Някои от преводите му по най-убедителен начин говорят за духовното родство и за вътрешния му афинитет към автори, творби, герои. А това хвърля сбилна светлина върху природата на естетическото му светоусещане, характера на индивидуалното възприемане принципите на символизма, посоката на различните и противоположни тенденции в художествената практика. За тая страна от творческата му дейност сбаче се знае и пише малко. Въпросът за отношението на Д. Дебелянов към Ж. Мореас и стансите му досега не е проучван. Понякога той е засяган, но в тия случаи не се отива по-далеч от общите и откъслечно изказани бележки, характеристики, квалификации. У нас все още тегне категоричната и безапелационна преценка на Иван Радославов, че Мореас и Самен са със съдба на обикновени таланти", че са второстепенни поети, второразредници в изку ството. Наистина посочените поети не са от ранга на Бодлер, Верлен и Рембо, Маларме, но и те са изтъкнати и популярни творци. Очевиден е стремежът да се подцени и принизи изкуството им само защото са „несъвършени" символисти.

През декември 1975 г. в дома на Павла Жекова - гр. Шумен, ул. „Цар Освободител" 62- бяха открити съвсем случайно две писма на Николай Лилиев, адресирани до Екатерина Александрова Владигерова. Тези писма са страница от една продължителна, дълбока и трайна дружба между Н. Лилиев и семейство Владигерови. Те потвърждават досегашната ни представа за Лилиев, но и я допълват. Н. Лилиев и П. Владигеров са не просто отдавнашни съседи, които често се срещат по улицата, а незаменими приятели, движещи се в кръга на изтъкнати учени, актьори и писатели: Б. Пенев и А. Златаров, Д. Подвързачов и Г. Райчев, Н. Райнов и Т. Траянов, Н. О. Масалитинов и Иван Димов... Запознаването им става през 1918 г. в дома на Б. Пенев. По-късно Лилиев се запознава с майката и съпругата на П. Владигеров. С огромна култура и удивителна психологическа проникновеност, Н. Лилиев става учител на мнозина артисти. „Славният, добрият, безподобният Николай" (Д. Подвързачов) се раздава непрекъснато. Кабинетът му в общата сграда на Народния театър и Народната опера, където е дългогодишен драматург, става негов дом и своеобразен културен салон. Този разностранен и фин човек, отличаващ се с изискан вкус към поезията и драматургията, музиката и живописта, има такова верую: „Животът ни, добър или лош, минава. Най-важното е това, което остава след него, 4 Н. Лилиев подтиква някои свои приятели, например Д. Дебелянов, да превеждат изтъкнати европейски писатели. Той сам е превъзходен преводач (през 1920 г. превежда и либретото на „Риголето"). По препоръка и настояване на Лилиев Панчо Владигеров написва музика специално за Народния театър - към „Еленово царство" от Г. Райчев и към „Ветрилото“ от К. Голдони. 5 Особено голяма е ролята на Н. Лилиев за написването и представянето на единствената опера на П. Владигеров - „Цар Калоян" (1936): създава либретото по романа „Солунският чудотворец" на Фани Попова-Мутафова, обръша вниманието на Владигеров върху хоровите и балетните изпълнения, съобразява изобщо музикалната творба със сценичните изисквания. Красивият език, музикалните и импровизаторски качества на Лилиев допадат на композитора. Дори Владигеров счита Лилиев за съавтор на произведението си. „Да не бях срещал Николай Лилиев - казва той, - никога нямаше да напиша опера.