Миглена Николчина

Героят-утопия е явление, което се противопоставя на често изтъкваната през нашия век тенденция към дегероизация и дехуманизация, към разпадане на литературния герой. Той е антитезата на „човека без качества", на загубилия името и самоличността си, на homo absurdus, който според Натали Сарот единствен може да бъде новият пратеник в литературата. Макар че ще го наричаме герой-утопия, утопичното не го определя напълно, не го просмуква от край до край. Утопичното обозначава най-общо неговата насоченост, широкия прозра чен хоризонт, към който той се стреми и зад който най-сетне се изгубва за погледа на нашето време. Той не е схема или прогноза за човек, не е рецепта за преу стройството на човека и населява не традиционните утопии и абстрактни модели на идеални общества, а пластичните светове на художествената литература. Неговата реална основа е в опита да се обхванат различните страни на съвре И C менния човек — но да се обхванат и интегрират по начин, който е вече пробив надникване в бъдещето. С други думи, утопичното у него трябва да се разбира именно като тежнение, като разтапяща се в далечна прозрачност тенденция, която тръгва от днешния човек с неговите проблеми и несъвършенства, с парадоксите и противоречията на съществуването му, със страданията му, но и неговите постижения и стремежи, перспективи и възможности, и тръгвайки оттук, постепенно бележи очертанията на качествено различен от нас човек. Тази тенденция може да се яви само като намек, но може да отиде и твърде далече в опи тите да се изобрази същество, което да действува, да чувствува и да мисли света по начин, коренно различаващ се от нашето действуване, чувствуване, мисле не. Така че без да се дефинира строго, територията на героя-утопия се очертава B рамките на тази обща насоченост - от стремежа да се обеме реалното богат ство на сега живеещия човек, чиято вътрешна усложненост и дълбочина го извежда до съприкосновение с бъдещето на света и човека; през поетичния и метафоричен израз на един още несъществуващ, но предчувствуван човек; до опи тите да се моделира повече или по-малко конкретно съществото - или въобще разумът, който ще ни продължи.

В творчеството на Байрон името на Прометей се среща на седемнадесет места, но тези споменавания далеч не изчерпват многобройните метафорични Огъ отпратки към древния мит, които пронизват Байроновите произведения. нят като стремящото се, извисеното, склонното да излиза от предписаните му предели, като духовното, божественото у човека, противопоставено на „глината“, „прахта" - на низшето, телесното, зависимото и робски ограниченото у него; при това огънят като похитен, като опасно притежание, като предизвикателство; титаничното страдание; лешоядите, разяждащи самонаказаната гръд гръмотевичното отмъщение на ревнивото небе - цяла поредица елементи на мита са дълбоко проникнали в образната система на Байроновото творчество. От възвеличаването в третата песен на „Чайлд Харолд" на „гигантските умове на ония смъртни, които с мисълта си повторно атакуват пламъка на небето, до пародийното свеждане на възвишеното Прометеево страдание до не твърде ласкателните за човешкото достойнство, но нетърпящи възражение мъки на глада във втора песен на „Дон Жуан" - под една или друга форма митът съпътствува поета от ученическите му години в Хароу до края му в древната родина на огненосеца. Осезаемо е присъствието на самия титан - бунтарството, гордото самотно страдание, мрачната съдбовност, които характеризират байроническия герой, са все черти, които го сродяват с похитителя на огъня. Сам Байрон във връзка с „Манфред" казва, че Прометей „винаги до такава степен е присъствувал в мислите ми, че лесно мога да си представя неговото влияние върху всичко и върху каквото и да било от онова, което съм написал "2. При това титаничното е характерно не само за творчеството, но и за живота, и за личността на поета - за оня мит за бунтовния романтик, който пленява Европа и който води до обявяването му за „трансформация на безсмъртния Прометейна. Ето защо е донякъде парадоксално, че митът за огненосеца, преплетен така плътно и с творчеството на поета, и с мита за поета, не е получил едно по-ма- щабно литературно въплъщение. Пряко на Прометей Байрон посвещава само едно неособено голямо по размер стихотворение.