Иван Младенов

На ранните поетични опити на Гео Милев нашата литературна история гледа подчертано снизходително. Тяхната очевидна неравностойност спрямо поемите „Ад“, „Ден на гнева“, „Септември" им е определила незавидно място. Но един нов прочит на тази поезия с непредубедеността на по-голямата дистанция във времето може да поднесе изненада. Любопитно е дали още тук няма опорни точки едно по-нататъшно развитие на някоя идея, която е конституивна по отношение творческата същност и естетическата реализация на поста. Изненадата е свързана с теоретическата необозримост на иначе обгледния художествен материал, с губещата се цялост на идейната проблематика от отдел ните произведения. Пред нас е сякаш една мозаична по своята обагреност, независима откъм някаква идейна завършеност поезия. Такъв е и лирическият герой от стихотворенията. Неговият индивидуалистичен бунт сякаш никога няма да му позволи да „втъче" своята уникална същност в националната народопсихология, а после да стане изразител и еманация на народния гений. Моментът на изненада се поражда от „несъответствието" между богатата смислова натовареност на тази поезия и липсата" на последователна „емоционално-постическа" идея. След констатирането на този момент обикновенно се изпада в прибързано аксиологизиране, което се превръща в преднамерена цел. Към двете рании стихосбирки на Гео Милев - Жестокият пръстен" и „Иконите спят" - нашата критика, общо взето, е единодушно отрицателна, като най-сериозно е тъкмо обвинението срещу посочената липса на цялостна поетическа идея. Такива са резултатите при едно повече или по-малко традицион но разглеждане ранната поезия на Гео Милев. Едно разглеждане, което търси директна изява на философски и естетически ценности в творбите и в крайна сметка, повече или по-малко гносеологизира или социологизира художествения материал. Ясно е, че да се достигнат други резултати, трябва да се тръгне по различен път. По-късното зряло творчество на Гео Милев показва, че има развитие по посока на избистряне на идейността, че лутанията на лирическия герой са го довели до една вече национална умъдреност, че в последна сметка ранната поезия е поезия на преходността. Едва ли е възможно в тази преходност да не са фиксирани жалоните на бъдещото развитие.

Навлизането в методологията и терминологичния апарат на книгата на Никола Георгиев „Анализ на лирическата творба" предизвиква изненада най-малко в две посоки". Първата идва от учудването на неговите почитатели, които си задават въпроса - нима чак сега се появи тази книга! Та тя ни е така позната. Втората - от страна на хората, които само са слушали за нейния автор - как е възможно една толкова зряла книга да бъде... едва втора поред? А всичко това може би ще обясни недоумението на книгоразпро странителите, които ден-два след получаването и безпомощно вдигаха рамене: „Изчерпа се, какво става, нали мина кандидатстудентската кампания?" Какво наистина става? Защо тази малка и непретенциозна наглед (но с великолепно външно оформление) книжка предизвика та кова оживление? Признавам, че за мен изненада нямаше. Та нали и аз като многобройните си колеги винаги когато срещна устремно забързаната фигура на един от найпопулярните преподаватели от университета, все гледам да задам по някой и друг въ прос, да „пооткрадна" някоя от неговите сентенциозно звучащи реплики, да чуя някой от отговорите, които често могат да се ползуват като готови теоретически изводи. На та кава „непопулярна популярност се радват само учени, чието дело многократно надраст ва личната им роля в обществото. 175 Лично на мен тази книга донесе творческо удовлетворение. Няма нищо странно в това, след като тя разреши едно продъл жително колебание - възможно ли е поставянето на проблема за художествената неяс нота, или не. Оказа се, че на ясната неяснота или неясната яснота" авторът е посветил едно десетина страници, които имат пряка връзка с моите творчески колебания. Споменавам този факт, защото, убеден съм, много автори след прочитане на книгата ще се окажат в същото положение. А нека повярваме, че не са вече малко онези, които наместо, да ни поучават как да анализираме художестве ната творба (което е значително по-лесно) се запретнат и на дело ни покажат как се прави това". Те ще имат под ръка едно солидно помагало - един наистина здрав фундамент, който доскоро отсъствуваше от бъл гарския литературен живот. Защото произведение, което да се занимава с методологията на литературния анализ, ние досега нямахме. Публикувани са литературни разбори на отделни произведения, посвещавани са монографии на отделни автори, писани са дори истории и теории на литературата, но методологичните проблеми и терминологичният апарат на самия анализ не са били разра ботвани. Така „Анализ на лирическата творба" не просто запълва празноти, тя заляга като основа в по-нататъшното развитие на българската литературоведческа мисъл.