Никола Колев

Катедрата по български език и литература при Националното училище за живи източни езици в Париж - днес Национален институт за източни езици и цивилизации към Парижкия университет - празнува тази година своята петдесетгодишнина. Но в действителност бъл гаристиката във Франция има много по-дълга история. И това е съвсем естествено, като се има пред вид, че по едно щастливо съвпадение на обстоятелствата българите първи създали своя азбука и своя книжнина, поради което българистиката бележи и началото на славистиката. Следователно интересът във Франция към славистиката е бил съпроводен и със запознаването с историята и на българския език и българската литература. Според френските слависти за начало на славистиката във Франция трябва да се счита книгата на Ф.-Г. Ешхоф (1799—1875), един от първите френски индоевропеисти, а именно „Ис тория на езика и на литературата на славяните - руси, сърби, бохемци, поляци, литвийци", обнародвана през 1839 г.,1 както и издаването на сп. „Revue slave" от Г. Н. Бонковски и К. Бро никовски от същата епоха. Но в действителност тази част се пада на Клод Фориел (1772-1844), родоначалника на сравнителното литературознание и на фолклористиката във Франция, който още през 1831-1832 г. прочел лекции в Сорбоната върху народната поезия у сърбите и у гър ците. Клод фориел не се задоволил да говори в лекциите си само за гръцките и сръбските народни песни, но разширил темата си и за народното творчество у други славянски народи. Така в уводната си лекция той дал обща картина за историческото и културното развитие и на другите балкански народи, а деветата си лекция посветил на славянския епос, като засегнал някои проблеми от епоса на русите и чехите. Тук логично изниква въпросът, защо фориел е пренебрегнал българската народна поезия и българския епос. Обяснението е, че фориел бил полиглот, но не владеел нито един славянски език. За своите лекции той си послужил с преводите на народната поезия у сърбите, чехите и русите на някой от западноевропейските езици. За съжаление до тази дата нямало още преводи на българската народна поезия на някой от тези езици. В тази връзка заслужава да се отбележи фактът, че българинът от Велико Търново Ни кола С. Пиколо (1792-1865) не само пребивавал по това време в Париж, бил близък приятел на Клод Фориел и един измежду най-усърдните му сътрудници в събирането на гръцки народни песни, но не го запознал с българската народна поезия. Причината за това негово поведение ще трябва да се търси не толкова в елинофилството му, което не му попречило да бъде и добър родолюбец, колкото в биографията му: напуснал отечеството си твърде малък и прекарал це лия си живот в чужбина - Румъния, Гърция и Франция, - той не ще да е познавал родната си култура.

Интелектуалците в Западна Европа и по-специално във Франция започват да проявяват по-определен интерес най-напред към класическите латински и старогръцки езици от XVI в. - Възраждането. Конкретните исторически условия както в Западна Европа - хуманизмът и Реформацията, така и в Изтока - създаването на могъща Османска империя, в чиито граници влизали и страните от Югоизточна Европа, породили в Западна Европа и нуждата от изучаването на византийски, новогръцки, турски, арабски, персийски и други източни езици, 1 Политическите и икономическите интереси на западноевропейските държави ги принудили постепенно да забравят кръстоносните походи и борбата срещу исляма и една след друга те установили дипломатически отношения с Османската империя, Франция била между първите западноевропейски страни, която сключила първия договор с Високата порта през 1535 г. Една от основните причини, която накарала френския крал Франсоа І (1494-1547) да сключи този мирен и търговски договор, била войната му с германския император Карл V (1500-1558). Според този договор Франция щяла да има посланик в Истанбул и консул в Александрия. Както сключването на договора, така и тези две дипломатически представителства наложили посредничеството на преводачи, наричани драгомани. Османците поради верски предразсъдъци изучавали само турски, арабски и персийски, но не и западноевропейските езици, до 1869 г., когато с т. нар. „Органичен закон за народното образование" френският език започнал да се изучава задължително в турските средни училища. За връзките си с чуждите дипломатически представителства в Османската империя, за дипломатическите и търговските отношения османското правителство отначало прибягвало до дра гомани от християнските страни, предимно до ренегати -евреи или италианци. По примера на Османското правителство и за по-голяма сигурност и самите чужди дипломатически предста вителства наемали свои драгомани. В началото драгоманите не се ползували с особени приви легии, но постепенно те придобили специален статут, според който имали право да се обличат като османските сановници, без обаче да носят тюрбан, да яздят на кон и да се придружават от четирима слуги. При царуването на султан Мехмед IV (1642-1692) били създадени и службите „Драгоман на Дивана" (министерския съвет), считан също и за първи драгоман, както и „драгоман на адмиралтейството (на марината). С времето гърците-фанариоти си извоювали правото на тези постове да се назначават лица само из техните среди. Драгоманите освен отличните си познания по турски, арабски, персийски, френски и италиански били високообразовани хора, с широка обща култура; те познавали добре както османското, така и западноевропейското законодателство, османския и западноевропейския протокол. Фактически те движели зад ку лисите външната политика на Османската империя. От началото на XVIII в. из техните среди Османското правителство назначавало и управници на Дунавските княжества Влахия и Молда вия, на о-с Самое и другаде. Те носели титлата паша или княз. Освен жилищата си в Инстанбул мнозина от тях притежавали и луксозни резиденции в Терапия. Неколцина българи също се 107 издигнали до тези високи постове, както Стефан Богориди (1775-1859), внук на Софроний Вра чански, който от обикновен драгоман станал през 1799 г. първи драгоман на марината, а покъсно и първи драгоман на Дивана, съветник на султана, везири и паши. Западноевропейските дипломатически представителства отначало се ползували от услуги те на драгоманите на Високата порта, но с времето осъзнали необходимостта да имат свои дра гомани. Поради тези причини в Колежа на маронитите в Рим още от 1584 г. започнали да се изучават сирийски и арабски език.